се бори? Задушава ли се омразата с пролятата кръв? Не беше ли ужасно това прозвище — Австрийката? Нужно ли бе, за да го освети, както бяха сторили Изабела268 и Катерина Медичи269, да устрои кръщение с всеобщо клане?
А и успехът, ако Шарни бе казал истината, беше съмнителен.
Да воюваш и да бъдеш победен!…
Такива бяха, що се отнасяше до политическото злощастие, болките на тази кралица, която на моменти — както се усеща да изпълзява змия от гъсталаците, събудена от човешки крак, — усещаше да изплува от дъното на страданията й на владетелка отчаянието на жена, чувстваща се по-малко обичана, след като е била обожавана.
Шарни бе изрекъл онова, което чухме, не по убеждение, а от умора; беше ли пил, подобно на мнозина други, клевети до пресита от същата чаша като нея? Шарни, който за първи път бе говорил толкова нежно за жена си Андре, до вчера забравена, едва ли не презирана от своя съпруг; дали Шарни беше забелязал, че все още младата жена бе все така красива?
И при тази мисъл, която я изгаряше като ухапване на усойница, Мария-Антоанета с почуда осъзна, че злощастието не представляваше нищо в сравнение с мъката.
Защото това, което то не бе успяло да породи у нея, мъката го предизвика; жената скочи гневно от креслото, вледенена и залитаща, докато кралицата насреща съзерцаваше злощастието.
Цялата участ на това страдащо създание се оглеждаше в състоянието на душата й през тази нощ.
Как да избяга едновременно и от злощастието, и от мъката, питаше се тя с непрестанно възраждащо се безпокойство; трябваше ли да се реши, изоставяйки кралското величие, да живее щастлива в посредственост; трябваше ли да преоткрие наистина Трианон и своята „колиба“270, покоя на езерото и мъглявите радости на млечната ферма; трябваше ли да остави този народ да си подели кралството, с изключение на няколко скромни имения, които жената можеше да придобие от дълговете на неколцина предани, които щяха да упорстват да останат васали?
Уви, тъкмо тук змията на ревността забиваше зъби още по-дълбоко!
Щастлива ли щеше да бъде с унижението от една презряна любов?
Щастлива ли щеше да бъде до краля, този безличен съпруг, комуто липсваше всякакво обаяние, за да се извиси до герой?
Щастлива, когато господин Дьо Шарни щеше да живее блажен живот до някоя обичана жена, може би до своята?
И тази мисъл разпалваше в сърцето на бедната кралица пламтящи факли, които биха изгорили Дидона по-бързо, отколкото нейната клада271.
Но насред това трескаво мъчение — проблясък на отдих; насред това разтърсващо безпокойство — наслада. Бог, в своята безмерна доброта, не е ли създал злото, за да бъде оценено доброто?
Андре довери тайните си на кралицата, разбули срама на своя живот пред съперницата си; с разплакани очи и с лице, сведено към земята, тя призна на Мария-Антоанета, че вече не е достойна за любовта и уважението на един честен мъж — значи Шарни нямаше повече да обича Андре.
Ала Шарни не знае, Шарни никога не ще узнае за тази драма в Трианон и за последиците от нея — следователно за него драмата все едно не съществуваше.
И разсъждавайки така, кралицата изследваше в огледалото на своето съзнание увяхващата си хубост, изгубената си веселост, отлитащата свежест на младостта.
После се върна към Андре, към странните й приключения, почти невероятни, които току-що й бе разказала.
Мария-Антоанета се възхищаваше на магическата игра на тази сляпа съдба, която бе взела от дъното на Трианон, от мрака на колибата, от калта на торището един малък градинар, за да го вплете в живота на една благородна госпожица, обвързана самата тя със съдбата на кралицата.
— Така — казваше си владетелката — атомът, който се лута в низините, се въздига, по прищявка на висши привличания, и се слива, късче диамант, с божествената светлина на звездата.
Не беше ли този градинар, този Жилбер жив символ на случващото се в момента — човек от народа, излязъл от нисшите слоеве, за да се захване с политиката на едно велико кралство, чудат комедиант, превърнал се, поради преимуществото, дадено му от злия гений, който витае над Франция, в олицетворение на оскърблението, отправено към благородничеството, на настъплението на плебса срещу монархията?
И този Жилбер, станал учен, този Жилбер, облечен с черните одежди на третото съсловие, съветник на господин Некер, довереник на краля на Франция, ето го издигнат, благодарение на играта на революцията, редом с тази жена, на която една нощ, подобно похитител, бе откраднал честта!
Мислейки отново като жена и потръпвайки пряко волята си при спомена за злокобната история, разказана от Андре, кралицата си вмени в дълг да се взре отблизо в този Жилбер и да прочете по чертите на лицето онова, което Бог бе вложил в един толкова странен характер, и въпреки чувството, за което току-що говорихме и което я правеше едва ли не радостна от унижението на нейната съперница, Мария- Антоанета изпитваше силно желание да нарани мъжа, причинил такива страдания на една жена.
Тя копнееше да гледа, а може би дори да се възхищава, с ужаса, който вдъхват чудовищата, на този необикновен мъж, влял посредством злодеяние нисшата си кръв в аристократичната кръв на Франция; на мъжа, който сякаш беше повелил да се вдигне революцията, за да му отворят Бастилията, където, без тази революция, завинаги би разбрал, че един човек от простолюдието не бива да си спомня.
Чрез тези увличащи разсъждения кралицата се върна отново на политическите тегоби, виждайки как отговорността за всичко, което понасяше, се струпва върху една и съща глава.
И така подбудителят на народния метеж, разклатил кралската власт, събаряйки Бастилията, се оказа Жилбер, чиито принципи бяха дали оръжие в ръцете на Бийо, Майар, Ели, Юлен.
Следователно Жилбер бе създание зло и ужасно — зло, защото бе погубил Андре като любовник, ужасно, защото бе помогнал да бъде съборена Бастилията като враг.
Значи трябваше да го познава, за да се пази от него, или по-скоро — за да си служи с него.
Трябваше на всяка цена да подкрепя този мъж, да го види отблизо, да го прецени самата тя.
Две трети от нощта бяха изминали, удари три часът, зората багреше в розово върхарите на дърветата и статуите в парка на Версай.
Кралицата бе прекарала цялата нощ, без да мигне, премреженият й поглед се рееше из алеите, тънещи в златиста светлина.
Тежък и изгарящ сън обори нещастната жена.
Тя се отпусна на облегалката на креслото, край отворения прозорец.
Сънува, че се разхожда в Трианон и че от дъното на една леха изниква гном със землиста усмивка, каквито се срещат в германските балади, и че това сардонично чудовище е Жилбер, който протяга към нея криви пръсти.
Тя извика.
Един вик отекна в отговор на нейния.
Този вик я разбуди.
Той се бе изтръгнал от мадам Дьо Турзел, която беше влязла при кралицата и виждайки я разрошена и стенеща на едно кресло, не бе могла да сдържи порива си на тревога и изненада.
— Кралицата е болна! — извика тя. — Кралицата страда. Не трябва ли да се повика лекар?
Мария-Антоанета отвори очи, въпросът на мадам Дьо Турзел идваше сякаш за да задоволи любопитството й.
— Да, лекар — кимна владетелката, — доктор Жилбер, повикайте доктор Жилбер.
— Кой е доктор Жилбер? — попита мадам Дьо Турзел.
— Нов лекар, назначен от краля вчера, струва ми се, който е пристигнал от Америка.
— Знам за кого говори Ваше Величество — дръзна да се намеси една от придворните дами.
— Е, и? — погледна я Мария-Антоанета.
— Ами докторът е в преддверието на апартамента на краля.
— Значи вие го познавате?
— Да, Ваше Величество — отвърна жената, заеквайки.
— Но как така го познавате? Той е дошъл преди осем или десет дни от Америка и едва вчера е излязъл от Бастилията.
