да я пренеса в апартамента й. Тя има нужда от грижите на прислужничките си.

— Направете го — кимна кралицата, протягайки ръка към звънеца.

Ала при звъна на медта Андре се изпъна и в своето бълнуване извика:

— О, Жилбер, този Жилбер!

При това име кралицата потръпна, а графът учудено положи жена си на близкото канапе.

В този момент влезе един прислужник.

— Нищо, нищо — каза Мария-Антоанета, давайки му знак с ръка да се оттегли.

Сетне, останали сами, графът и кралицата се спогледаха. Андре отново беше затворила очи и изглеждаше обхваната от нова криза. Коленичил до канапето, господин Дьо Шарни я държеше.

— Жилбер — повтори кралицата, — какво е това име?

— Ще трябва да се разбере.

— Мисля, че ми е познато — подаде Мария-Антоанета, — мисля, че не за първи път чувам графинята да го произнася.

Ала сякаш застрашена от спомена на кралицата и сякаш тази заплаха я бе застигнала насред конвулсиите й, Андре отвори очи, простря ръце към небето и правейки усилие, се вдигна на крака.

Първият й поглед, вече разумен, се насочи към господин Дьо Шарни, когото тя разпозна и обгърна с гальовен плам.

После, като че това неволно проявление на мисълта бе недостойно за душата й на спартанка, Андре извърна очи и забеляза Мария-Антоанета.

Веднага се поклони.

— О, Боже мой! Какво ви е, мадам — каза господин Дьо Шарни, — уплашихте ме. Вие, която сте толкова силна, толкова храбра, в плен на подобен припадък?

— Господине — отвърна тя, — случват се такива страшни неща в Париж, че когато мъжете треперят, жените могат и да припадат. Вие сте напуснали Париж, о, добре сте сторили.

— Мили Боже, графиньо! — възкликна Шарни с нотка на съмнение. — Да разбирам ли, че всичко това е било заради мен?

Андре погледна още веднъж съпруга си и кралицата, но не отговори.

— Ами сигурно, така е, графе. Нима се съмнявате? — отговори Мария-Антоанета. — Графинята не е кралица! Тя има право да се страхува за съпруга си.

Шарни почувства ревността, скрита зад тези думи.

— О, мадам! — рече той. — Убеден съм, че графинята се бои повече за своята владетелка, отколкото за мен.

— Но в крайна сметка — попита Мария-Антоанета — защо и как се озовахте припаднала в моя кабинет, графиньо?

— О! Това ми изглежда невъзможно за разказване, мадам. Сама не знам. Ала при този живот на умора и ужас, на емоции, който водим от три дни, няма нищо по-естествено, струва ми се, от припадъка на една жена.

— Вярно е — прошепна кралицата, усещайки, че Андре не желае да бъде насилвана да разказва.

— Но — подхвана Андре със странното спокойствие, което проявяваше от момента, в който бе станала господарка на волята си, и което бе още по-смущаващо в трудните обстоятелства, тъй като лесно се виждаше, че е престорено и прикрива съвършено човешки чувства, — очите на Ваше Величество също са навлажнени.

И на графа му се стори, че долавя в думите на жена си онзи ироничен оттенък, който беше забелязал преди миг у кралицата.

— Мадам — каза той на Андре с лека строгост, която явно не бе присъща на гласа му, — не е учудващо, че кралицата има сълзи в очите. Тя обича своя народ, а кръвта на народа изтича.

— За щастие Бог пощади вашата, господине — отвърна Андре, все така студена и непроницаема.

— Да, но не става въпрос за Нейно Величество, мадам, а за вас. Да се върнем на вас, ако кралицата позволи.

Мария-Антоанета направи едно движение с глава в знак на съгласие.

— Страхувахте се, нали?

— Аз?

— Страдали сте, не го отричайте. Случило ви се е нещо — какво? Не знам, ала вие ще ни кажете.

— Лъжете се, господине.

— Имате да се оплачете от някого, от някой мъж?

Андре пребледня.

— От никого нямам да се оплаквам, господине. Идвам от покоите на краля. Нейно Величество може да се осведоми.

— Ако е така — намеси се Мария-Антоанета, — графинята действително казва истината. Кралят я обича прекалено и знае, че аз, от своя страна, също изпитвам силна привързаност към нея, за да я засегне с каквото и да било.

— Но — продължаваше да настоява Шарни, — вие произнесохте едно име.

— Име?

— Да, идвайки на себе си.

Андре погледна кралицата, сякаш за да подири помощ, ала владетелката или не я разбра, или не поиска да я разбере.

— Да — кимна тя, — произнесохте името Жилбер.

— Жилбер! Произнесла съм името Жилбер! — извика Андре с такъв явен ужас, че графът бе по- разтърсен от този изблик, отколкото от припадъка.

— Да — потвърди той, — изрекохте това име.

— А! Наистина! — каза Андре. — Странно.

И малко по малко, както небето се затваря подир мълния, изражението на младата жена, толкова рязко променено при споменаването на фаталното име, възвърна спокойствието си и само няколко мускула на това хубаво лице продължаваха да потреперват едва забележимо, подобно замиращи на хоризонта сетни отблясъци от буря.

— Жилбер — промълви тя, — не знам.

— Да, Жилбер — повтори кралицата. — Опитайте да си спомните, скъпа ми Андре.

— Но, мадам — обърна се графът към Мария-Антоанета, — ако е случайност и името не говори нищо на графинята?

— Не — поклати глава Андре, — говори ми. Това е един учен, един сръчен лекар, който мисля, че пристига от Америка, и който се е свързал там с господин Дьо Лафайет.

— И това е всичко? — попита графът.

— Да — отговори Андре със съвършена естественост, — не го познавам лично, ала се твърди, че е много уважаван човек.

— Тогава — подхвана кралицата — защо бяха тези емоции, графиньо?

— Емоции? Значи съм била развълнувана?

— Да, би могло да се каже, че произнасяйки името Жилбер, изживявахте нещо като изтезание.

— Възможно е. Ето какво се случи. В кабинета на краля срещнах мъж, облечен в черно, със строг вид, който разправяше мрачни и страшни неща. Разказваше с ужасяващи подробности за убийствата на господин Дьо Лоне и господин Дьо Флесел. Бях потресена и съм припаднала, както видяхте. Може би тогава съм казала, може би тогава съм произнесла името на този господин Жилбер.

— Възможно е — кимна господин Дьо Шарни, очевидно склонен да не продължава разпита, — но в момента вече сте спокойна, нали?

— Напълно.

— В такъв случай ще ви помоля за нещо, господин графе — рече кралицата.

— На заповедите на Ваше Величество, мадам.

— Отидете да намерите господата Дьо Безенвал, Дьо Броли и Дьо Ламбеск и им предайте да оставят войските си на позициите, на които се намират. Утре на Съвета кралят ще реши какво да се предприеме.

Вы читаете Анж Питу
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату