двайсет и пет милиона, се питат с какво им служа аз, който съм човек като тях.
— Служите им, графе, с това — каза кралицата, като улови дръжката на сабята му, — служите им с тази сабя, която вашият баща е размахвал геройски във Фонтьоноа, вашият дядо в Стейнкерк, вашият прадядо в Ленс и Рокроа, вашите предци в Иври, в Меленяно, в Азенкур248. Благородничеството служи на френския народ чрез войните. Във войните то е спечелило с цената на кръвта си, златото, което обточва одеждите му, среброто, което покрива ливреите му. Затова, Оливие, престанете да се питате с какво служите на народа, вие, който на свой ред използвате смело тази сабя, завещана ви от вашите предтечи!
— Мадам, мадам — поклати глава графът, — не се палете толкова за кръвта на благородничеството. Народът също има кръв във вените си. Отидете да видите течащите кървави реки на площада пред Бастилията, да преброите мъртъвците, проснати върху поаленелия паваж, и знайте, че сърцата им, вече замлъкнали, са туптели също толкова благородно, колкото и това на един рицар, в деня, в който вашите оръдия гърмяха срещу тях, в деня, в който народът, размахвайки едно ново оръжие в непохватните си ръце, пееше под дъжда от куршуми, нещо, което не винаги правят най-храбрите ни гренадири. Ех, мадам, ех, кралице моя, не ме гледайте, моля ви, с този гневен поглед. Какво е гренадирът? Синя обточена дреха върху това сърце, за което ви говорих току-що. Какво значение има за гюлето, което пронизва и убива, дали сърцето е покрито със синьо сукно или с дрипа? Какво значение има за сърцето, което се пръсва, дали бронята, която го пази, е сукно или дрипа? Дойде времето да се помисли за всичко това, мадам. Вече нямате двайсет и пет милиона роби във Франция, вече нямате двайсет и пет милиона поданици, нито дори двайсет и пет милиона души, вие имате двайсет и пет милиона войници.
— Които ще се сражават срещу мен, графе, така ли?
— Да, срещу вас, защото те се сражават за свободата, а вие стоите между тях и свободата.
Последва дълго мълчание. Кралицата първа го наруши.
— В крайна сметка — въздъхна тя — тази истина, която ви умолявах да не ми казвате, ето че ми я казахте.
— Уви, мадам — отговори Шарни, — под каквато и форма моята преданост да я прикрие, под каквото и було почитта ми да я сподави, пряко мен, пряко себе си, погледнете, чуйте, усетете, докоснете, помислете, разсъдете! Истината е тук, мадам, завинаги тук и вече не ще можете да я отделите от вас, каквито и усилия да полагате! Спете, спете, за да забравите, и тя ще се настани на възглавието ви, и ще бъде кошмарът на вашия сън, реалността на пробуждането ви.
— О, графе — каза гордо кралицата, — знам един сън, който тя няма да смути.
— Този сън, мадам — отвърна Оливие, — от него не се страхувам повече от Ваше Величество и може би го желая не по-малко.
— О — промълви отчаяно кралицата, — значи според вас той е нашето едничко убежище.
— Да, но нека не насилваме събитията, мадам. Нека не крачим по-бързо от неприятелите, защото ние вървим право към този сън, притиснати от тегобите, с които ни смазват толкова много буреносни дни.
И нова тишина, по-мрачна от предишната, легна тежко върху двамата събеседници.
Бяха седнали един до друг. Докосваха се и при все това между тях имаше огромна пропаст — мислите им се носеха разделени по вълните на бъдещето.
Кралицата първа се върна към темата на разговора, ала по заобиколен път. Тя погледна втренчено графа. После рече:
— И така, господине, една последна дума за нас и… и вие ще ми кажете всичко, всичко, всичко, всичко, чувате ли ме добре?
— Чувам ви, мадам.
— Заклевате ли ми се, че сте дошли тук само заради мен?
— О, вие се съмнявате в това!
— Заклевате ли ми се, че мадам Дьо Шарни не ви е писала?
— Тя?
— Слушайте, знам, че щеше да излиза, знам, че имаше нещо наум… Закълнете ми се, графе, че не сте се върнали заради нея.
В този миг някой почука или по-скоро леко задраска по вратата.
— Влезте — каза кралицата.
Появи се камериерката.
— Мадам — рече, — кралят се навечеря.
Графът погледна Мария-Антоанета с израз на удивление.
— Е, добре! — повдигна рамене тя. — Какво учудващо има в това? Не трябва ли кралят да вечеря?
Оливие смръщи вежди.
— Предайте на краля — нареди кралицата, без да се обезпокои, — че получавам новини от Париж и че ще му ги съобщя, щом ги получа.
Сетне, обръщайки се към Шарни, каза:
— Да продължим. След като кралят се е навечерял, редно е да храносмила.
28.
Оливие Дьо Шарни
(продължение)
Това прекъсване беше преустановило временно разговора, но с нищо не бе променило двойното чувство на ревност, което изпитваше кралицата в този момент — любовна ревност, като жена, и властническа ревност, като кралица.
В резултат разговорът, който сякаш бе започнал да се изчерпва, тъкмо напротив, се оказа едва наченат и щеше да се разпали — по-остър от преди, като в битка, когато подир първия огън, засегнал няколко пункта, се подема решителният удар по целия фронт, който определя изхода от сражението.
Впрочем, след като нещата бяха стигнали дотук, графът изглеждаше не по-малко притеснен и нетърпелив от кралицата да получи обяснение; ето защо веднага щом вратата се захлопна, той заговори:
— Вие ме попитахте дали съм дошъл заради мадам Дьо Шарни. Нима Ваше Величество е забравила, че между нас бяха поети задължения и че аз съм човек на честта?
— Да — отвърна кралицата, като наклони глава, — да, бяха поети задължения, да, вие сте човек на честта, да, вие се заклехте да се жертвате за моето щастие и точно тази клетва не ми дава мира, защото, жертвайки се за щастието ми, вие жертвате едновременно една красива жена с благороден характер… А това е едно престъпление в повече.
— О, мадам, ето че сега вие преувеличавате обвинението. Признайте само, че удържах думата си на честен човек.
— Вярно е, обезумяла съм, извинете ме.
— Не наричайте престъпление това, което се е родило случайно и по необходимост. И двамата оплакахме този брак, който единствено можеше да опази честта на кралицата. Този брак, аз вече просто го понасям, както всъщност правя от четири години.
— Да — извика Мария-Антоанета. — Ала мислите ли, че не виждам болката ви, че не разбирам мъката ви, която се изразява под формата на най-дълбока почит? Мислите ли, че не виждам всичко това?
— От милост, мадам — рече графът, като се поклони, — уведомете ме какво виждате, та ако аз не съм страдал достатъчно и не съм карал другите да страдат, да удвоя сумата на страданията за себе си и за тези, които ме заобикалят, твърдо уверен, че винаги ще бъда под това, което ви дължа.
Кралицата протегна ръка към графа. Думите на този мъж притежаваха неустоима мощ, като всичко, което се излъчва от искрено и пламенно сърце.
— Заповядвайте, мадам — добави той, — умолявам ви, не се страхувайте да заповядвате.
— О! Да, да, знам. Не съм права, да, простете ми, да, вярно е. Но ако имате някъде скрит идол, когото тайнствено превъзнасяте, ако съществува за вас в някакво кътче на света една обожавана жена… О! Вече не се осмелявам да произнеса тази дума, тя ме плаши и аз изпитвам съмнение, когато сричките, от които е съставена, отекнат във въздуха и затрептят в ухото ми. Е, добре, ако това съществува, скрито от всички, не забравяйте, че вие имате за пред другите и за себе си, млада и хубава жена, която обграждате с грижи и внимание, жена, която се опира на ръката ви и опирайки се на ръката ви, се уповава на сърцето ви.
