Графът се поклони, ала все още колебаейки се дали да тръгне, хвърли последен поглед към Андре.
Очите му излъчваха нежно безпокойство.
Погледът не убягна на кралицата.
— Графиньо — каза тя, — няма ли да се върнете при краля с мен?
— Не, мадам, не — отвърна припряно Андре.
— Защо?
— Моля Ваше Величество за позволение да се оттегля в покоите си. Онова, което изпитах, ме изтощи.
— Хайде, графиньо, бъдете искрена — поде Мария-Антоанета. — Имаше ли нещо с Негово величество?
— О, нищо, мадам, абсолютно нищо!
— Кажете, не се притеснявайте. Кралят не винаги е внимателен с моите приятели.
— Кралят бе, както обикновено, изключително добре настроен към мен, но…
— И все пак вие не държите да го видите, така ли? Несъмнено нещо се е случило, графе — рече кралицата с престорена веселост.
В този момент Андре отправи към нея поглед, толкова изразителен, толкова умоляващ и натежал от откровение, та тя разбра, че бе време да прекрати тази малка война.
— Всъщност, графиньо, да оставим господин Дьо Шарни да изпълни поръчението, с което го натоварих, а вие се оттеглете в покоите си или останете тук, както желаете.
— Благодаря, мадам — промълви Андре.
— Вървете, господин Дьо Шарни — подкани го Мария-Антоанета, съзирайки изражението на признателност, което се изписа на лицето на Андре.
Графът не забеляза това изражение или не поиска да го забележи; той взе ръката на жена си и изказа своето задоволство от възвръщането на силите и цвета й.
После, като се поклони с дълбоко уважение пред кралицата, отправи се към вратата.
Ала излизайки, очите му срещнаха за последен път тези на Мария-Антоанета.
Погледът на кралицата казваше: „Върнете се бързо.“
Погледът на графа отговаряше: „Колкото мога по-бързо.“
Колкото до Андре, тя следеше със свито сърце, останала без дъх, всяко движение на мъжа си.
Графинята сякаш ускоряваше със своето желание бавната му, благородническа крачка и го тласкаше навън с цялата мощ на волята си.
Още щом той затвори вратата, щом се изгуби от очите й, силите, които Андре бе събрала, за да се справи с положението, се стопиха; лицето й пребледня, нозете й се подкосиха и тя се строполи на едно кресло, което се намираше до нея, опитвайки се да изкаже извиненията си на владетелката за това нарушаване на етикета.
Кралицата изтича до камината, взе шишенце със соли и го поднесе към ноздрите на Андре, която този път дойде на себе си много по-бързо, по-скоро със силата на волята си, отколкото поради грижите, които получи от височайшата ръка.
В действителност имаше нещо странно между тези две жени. Кралицата сякаш обичаше Андре, Андре сякаш дълбоко уважаваше кралицата, ала в някои моменти те изглеждаха не като сърдечна кралица и предана поданица, а като врагове.
И така, както споменахме, могъщата воля на Андре й възвърна силата. Тя стана отново, отклони почтително ръката на владетелката и сведе глава пред нея.
— Нека Ваше Величество позволи — продума — да се оттегля в стаята си…
— Да, несъмнено, и вие винаги сте свободна, скъпа графиньо, знаете го. Етикетът не е предназначен за вас. Но преди да се приберете, нямате ли все пак нещо да ми кажете?
— Аз, мадам? — попита Андре.
— Вие, разбира се.
— Не, в каква връзка?
— Ами във връзка с този господин Жилбер, който толкова ви е впечатлил.
Андре потрепера, ала се задоволи да поклати глава в знак на отрицание.
— В такъв случай не ще ви задържам повече, скъпа Андре. Свободна сте.
И Мария-Антоанета се насочи към будоара в съседство със стаята й.
Графинята пък, след като направи безукорен реверанс, пристъпи към изходната врата.
Но в мига, в който понечи да я отвори, в коридора отекнаха стъпки и една ръка натисна дръжката от външната страна.
В същата секунда прозвуча гласът на Луи XVI, който даваше на своя камериер заповеди за през нощта.
— Кралят, мадам! — изрече Андре, отстъпвайки назад. — Кралят!
— Е, добре, да, кралят — отвърна Мария-Антоанета. — Толкова ли ви плаши?
— Мадам, в името на небето — поде трескаво графинята, — не искам да виждам краля, не искам да заставам лице в лице с него, поне тази вечер. Бих умряла от срам!
— Ала в края на краищата трябва да ми кажете…
— Всичко, всичко, ако Ваше Величество настоява. Само ме скрийте.
— Влезте в будоара ми — посочи Мария-Антоанета. — Ще излезете, след като кралят си тръгне. Бъдете спокойна, пленничеството ви не ще продължи много. Кралят никога не се задържа дълго тук.
— О, благодаря, благодаря — промълви графинята.
И втурвайки се към будоара, тя изчезна в мига, в който кралят, отваряйки вратата, се появи на прага.
Луи XVI влезе.
30.
Един крал и една кралица
След като се огледа наоколо, кралицата прие поздрава на съпруга си и също го поздрави приятелски.
После, като му подаде ръка, запита:
— На каква щастлива случайност дължа честта на вашето посещение?
— На истинска случайност, право казвате, мадам. Срещнах Шарни, който ми съобщи, че отива от ваше име да нареди на нашите военни да не предприемат нищо. Такова голямо удоволствие ми достави фактът, че вие сте взели подобно решение, та не можах да мина покрай апартамента ви, без да ви благодаря.
— Да — кимна кралицата, — всъщност разсъдих и помислих, че положително ще е по-добре войските да стоят настрана и да не давате повод за гражданска война.
— Отлично — възкликна кралят, — очарован съм, че смятате така. Впрочем знаех, че ще ви върна на това мнение.
— Ваше Величество вижда, че не беше много трудно да се постигне тази цел, понеже решението ми е взето самостоятелно, извън неговото влияние.
— Чудесно! Това доказва, че сте доста благоразумна, а когато ви доверя някои размисли, ще станете съвсем благоразумна.
— Но ако сме на еднакво мнение, сир, тези размисли ми се струват безполезни.
— О, бъдете спокойна, мадам, не възнамерявам да захващам спор. Знаете, че не обичам споровете повече от вас. Това ще е разговор. Да видим, няма ли да сте доволна да разговаряте от време на време с мен за делата на Франция, както двама добри съпрузи обсъждат семейните си дела?
Тези последни думи бяха произнесени с онази съвършена простодушност, която Луи XVI проявяваше при фамилиарно общуване.
— О, сир! Напротив — отговори кралицата, — само че дали моментът е подходящ?
— Мисля, че да. Ако не искате да се обсъждат военните действия, ще ми го кажете незабавно, нали?
— Казах ви.
— Но не ми посочихте съображението си.
