— Не ме попитахте.
— Е, добре, питам ви.
— Безсилието!
— А, правилно забелязвате! Ако вярвахте, че сте по-силната, бихте воювали.
— Ако вярвах, че съм по-силната, бих изгорила Париж.
— О, толкова бях сигурен, че вие не желаете войната по същите причини като мен!
— Е, и какви са вашите?
— Тя е само една.
— Кажете я.
— Не искам да започвам война с народа, защото смятам, че народът има право.
Мария-Антоанета свъси вежди в изненада.
— Право! — възкликна тя. — Народът има право да се бунтува?
— Ами да.
— Право да нападне Бастилията, да убие управителя, да отреже главата на превото на търговците, да изтреби войниците ви?
— Ех!… Боже мой! Да.
— О — извика кралицата, — значи това са вашите размисли и тъкмо тези размисли идвате да ми изложите!
— Предадох ви ги, както ми дойдоха в главата.
— Докато вечеряхте?
— Добре! — рече кралят. — Ето че отново стигаме до темата за храненето. Не можете да ми простите, че обичам да ям. Бихте предпочели да съм поетичен и ефирен. Какво искате! В моето семейство се яде. Анри IV не само е ял, но и е пиел виното, без да го разрежда. Великият и извисен Луи XIV е ял, докато почервенее. Крал Луи XV пък, който е държал да бъде сигурен, че ще е по негов вкус, сам е приготвял своите плодови банички, а кафето му е правела мадам Дю Бари. А аз, какво очаквате! Гладен ли съм, не мога да устоя. Нали трябва да подражавам на предците си Луи XV, Луи XIV и Анри IV253. Ако при мен това е потребност, бъдете снизходителна, ако е недостатък, простете ми.
— Сир, ще се съгласите…
— Че не бива да ям, когато съм гладен, не — заяви кралят и поклати спокойно глава.
— Вече не ви говоря за това, говоря ви за народа.
— А!
— Ще се съгласите, че народът няма право.
— Да се бунтува! Да огледаме нашите министри. Откакто управляваме, колцина са се заели действително с добруването на народа? Двама — Тюрго и господин Дьо Некер. Вие и вашият гняв ме накарахте да ги отстраня. За единия се вдигна бунт, за другия току-виж се направи революция. Да поговорим малко и за останалите. А, това са чаровни люде, нали? Господин Дьо Морепа, протежето на моите лели, един песнописец! Не министрите трябва да пеят, а народът. Или господин Дьо Калон? Той ви каза нещо пленително, знам го, което ще се помни. Един ден, когато дойдохте да му искате вече не се сещам какво, Калон ви отвърна: „Ако е възможно, е направено, ако не е възможно, ще бъде направено.“ Тази фраза може би е струвала сто милиона на народа. Не се учудвайте, че той го смята за не толкова духовит, колкото го намирате вие. Разберете едно, мадам. Ако задържам тези, които одират кожата на народа, и отпращам онези, които го обичат, това не е начин да го умиротворя и да го привлека към нашето управление.
— Значи говорите за право, не за метеж? Провъзгласете този принцип! Хайде! Наистина съм много радостна, че споделяте подобни неща на четири очи. Ако някой ви чуеше…
— О, да — отвърна кралят, — не ми казвате нищо ново. Да, знам, че ако вашите Полиняк, Дрьо-Брезе, Клермон-Тонер, Коани ме чуеха, щяха да вдигнат рамене зад гърба ми, знам го, но те будят у мен само съжаление, тези Полиняк, които ви обират и разнасят, на които в един хубав ден вие предоставихте графство Фенетранж, струвало ви сто и двайсет хиляди ливри254; вашият Сартин, комуто вече бях дал издръжка от осемдесет и девет хиляди ливри и който получи от вас двеста хиляди ливри като помощ; принцът от Дьо-Пон, на когото ме принудихте да отпусна деветстотин четирийсет и пет хиляди ливри, за да погаси дълговете си; мадам Дьо Лавал и мадам Дьо Е-Ньовил, които вземат по осемдесет хиляди ливри издръжка; Коани, който е задоволен с всичко и който един ден, когато поисках да понамаля доходите му, ме притисна в коридора, готов да ме набие, ако не бях отстъпил255. Всички тези хора са ваши приятели, нали? Е, добре, ще ви кажа нещо и вие няма да го повярвате, като се има предвид, че е истина — ако, вместо да са в двора, приятелите ви бяха в Бастилията, народът би я укрепил, вместо да я разруши.
— О! — изпусна едно възклицание кралицата и един жест на ярост.
— Кажете каквото желаете. Такава е истината — отговори невъзмутимо Луи XVI.
— О, вашият обичан народ скоро не ще има причина да мрази приятелите ми, защото те си тръгват.
— Заминават! — извика кралят.
— Да, заминават.
— Полиняк? Жените?
— Да.
— Клермон-Тонер, Коани?
— Да.
— Е, толкова по-добре — въздъхна с облекчение Луи, — толкова по-добре! Благословен да си, Господи!
— Как „толкова по-добре“! Как „благословен да си, Господи“! Вие не съжалявате ли за тях?
— Не, тъкмо обратното. Липсват ли им пари за заминаването? Ще им дам. И те не ще бъдат зле употребени, гарантирам ви. Лек път, господа! Лек път, дами! — рече кралят с чаровна усмивка.
— О, да, да — каза кралицата, — разбирам, че одобрявате подобно малодушие.
— Чакайте да се разберем — може би най-сетне вие им въздавате правосъдие?
— Те не заминават — извика Мария-Антоанета, — те дезертират.
— Не е важно, стига да са далеч!
— И само като си помисля, че тези низости са по съвет на вашето семейство!
— Моето семейство съветва всички ваши фаворити да си вървят? Не го смятах за толкова мъдро. Кажете, кои от семейството ми правят тази услуга, за да им благодаря?
— Вашата леля Аделаид, брат ви Д’Артоа.
— Брат ми Д’Артоа! Мислите ли, че ще последва, от своя страна, съвета, който дава? Мислите ли, че и той ще замине?
— Защо не? — процеди Мария-Антоанета, опитвайки се да жегне краля.
— Дано добрият Бог ви чуе! — вдигна очи към небето Луи XVI. — Ако господин Д’Артоа си тръгне, ще му пожелая същото като на другите: „Лек път, братко Д’Артоа, лек път!“
— А! Та той е ваш брат! — извика кралицата, изумена.
— Поради това е достоен за съжаление! Едно симпатично момченце, на което не липсва нито дух, нито смелост, знам чудесно, но което няма мозък, което си играе на френски принц, подобно на конте от времето на Луи XIII, един свадливец, непредпазливец, който ви компрометира, вас, жената на Цезар.
— Цезар! — прошепна кралицата с убийствена ирония.
— Или Клавдий256, ако желаете — добави кралят, — защото знаете, мадам, че Клавдий е бил Цезар, а и Нерон.
Мария-Антоанета наведе глава. Тази историческа самонадеяност я поразяваше.
— Клавдий — продължи владетелят, — тъй като предпочитате името Клавдий пред Цезар, та Клавдий една вечер, спомняте си, бе заставен да нареди да затворят железните порти на Версай с цел да ви даде урок, когато се връщахте прекалено късно. Този урок именно господин графът Д’Артоа ви го докара. И така, изобщо не ще съжалявам за господин Д’Артоа. Колкото до леля ми, известно е какво се говори за нея257. И тя заслужава не по-малко да бъде от семейството на Цезарите!
