Но не казвам нищо, защото е моя леля. И да си тръгне, въобще не ме интересува. Също и господин Дьо Прованс, смятате ли, че ще се тюхкам за него? Господин Дьо Прованс заминава ли? Лек път!
— О! Той не говори за заминаване.
— Толкова по-зле! Видите ли, скъпа моя, господин Дьо Прованс владее прекрасно латински според мен. Той ме принуждава да говоря английски. Тъкмо господин Дьо Прованс стовари на гърба ни вината за Бомарше, като го натика в Бисетр, във Фор-л’Евек258 и не знам си къде, със силата на личната си власт, и господин Дьо Бомарше здравата ни го върна. Значи господин Дьо Прованс остава! Лошо, лошо! Ще ви доверя нещо, мадам, и то е, че в обкръжението ви познавам само един честен човек — господин Дьо Шарни.
Кралицата поруменя и се извърна.
— И той ли заминава? — попита кралят. — Би било жалко, за него ще съжалявам.
Мария-Антоанета остана безмълвна.
— Говорехме за Бастилията — продължи Луи XVI подир кратко мълчание. — И вие се вайкахте, че е превзета?
— Но, сир, седнете — отвърна кралицата, — явно имате още много неща да ми казвате.
— Не, благодаря. Предпочитам да говоря, крачейки. Крачейки, работя за здравето си, с което никой не се занимава. Защото, макар да се храня добре, смилам зле… Знаете ли какво си мислят всички в момента? Кралят се навечеря, кралят спи. Вие виждате как спя! Аз съм тук, прав, и се опитвам да храносмилам, беседвайки за политика с жена си. Ах, мадам, изкупвам, изкупвам!…
— И какво изкупвате, моля?
— Изкупвам греховете на една епоха, на която съм изкупителна жертва. Изкупвам мадам Дьо Помпадур, мадам Дю Бари, Парка на елените. Изкупвам онзи нещастен Латюд, гнил трийсет години в тъмниците и обезсмъртил се чрез страданието. Още един, заради когото Бастилията е ненавиждана! Бедният! О, колко глупости съм извършил, мадам, търпейки глупостите на другите! Помогнах за преследването на философите, икономистите, учените, писателите. Ех, Боже мой, тези хора искаха само да ме обичат. Ако ме бяха обичали, щяха да създадат славата и благополучието на властването ми. Господин Русо например, тази черна овца за Сартин и останалите, видях го един ден, деня, в който го бяхте извикали в Трианон259, спомняте си. Беше с неугледни дрехи, вярно е, с дълга брада, това също е вярно, ала иначе доблестен човек. Ако си бях сложил моята дебела сива дреха, плетените чорапи и бях казал на господин Русо: „Да отидем да потърсим мъхове в горите на Вил-д’Авре…“
— Е, и какво? — прекъсна го кралицата с нескрито презрение.
— Какво, господин Русо нямаше да напише „Савойският викарий“ и „Общественият договор“260.
— Да, да, знам. Ето как разсъждавате… — рече Мария-Антоанета. — Вие сте благоразумен, боите се от народа си, както кучето от господаря си.
— Не, както господарят от кучето си. Важно е да знаеш, че няма да бъдеш ухапан от кучето си. Мадам, когато се разхождам с Медор, пиренейския дог, който ми подари кралят на Испания, аз съм горд с неговото приятелство. Смейте се, щом искате, при все това Медор, ако не ми беше приятел, би ме разкъсал с големите си бели зъби. Е, аз му казвам: „Малък Медор, добър Медор“, давам му сладкиш и той ме близва.
— Ами тогава погалете бунтовниците, помилвайте ги, хвърлете им сладкиш.
— Така и ще направя. Нямам друг план, моля ви да повярвате. Да, реших, ще струпам малко пари и ще третирам всички тези господа като цербери261. Ей, дръжте, господин Дьо Мирабо…
— А, да, кажете ми за това кръвожадно животно…
— С петдесет хиляди ливри на месец ще бъде един Медор, докато ако чакаме, ще му трябват може би половин милион на месец.
Кралицата започна да се смее от състрадание.
— О! Да се галят подобни хора! — поклати глава тя.
— Господин Байи — продължи кралят, — като стане министър на изкуствата, министерство, което ще се позабавлявам да създам, та господин Байи ще бъде друг Медор. Извинете, че не споделям вашето мнение, мадам, ала аз съм на мнението на моя праотец Анри IV. Той е бил политик като всеки друг и знам какво е казвал.
— И какво е казвал?
— Мухи се с оцет не ловят.
— Санчо казваше същото или нещо подобно.
— Но Санчо би направил народа на Баратария много щастлив, ако Баратария съществуваше262.
— Сир, вашият праотец Анри IV, на когото се позовавате, е ловял вълците не по-зле от мухите. Свидетелство за това е маршал Дьо Бирон263, комуто е наредил да прережат гърлото. Значи е можел да каже всичко, което му е харесвало. Разсъждавайки като него и действайки по начина, по който вие го правите, отнемате изцяло престижа на монархията, която живее единствено от престиж. Вие подкопавате принципа — какво ще стане с величието! Величието е само дума, съзнавам го, ала в тази дума се заключават всички кралски добродетели: „Който почита, обича, който обича, се подчинява.“
— А, да поговорим за величието — прекъсна я Луи с усмивка, — да, да поговорим. Вие например сте също толкова величествена, колкото който и да било, и аз не знам някой в Европа, дори и майка ви Мария- Терезия, да е тласнал толкова напред, като вас, науката за величието.
— Разбирам, искате да кажете, че величието не пречи да бъда ненавиждана от френския народ.
— Не казвам ненавиждана, скъпа моя Антоанета — отбеляза кралят меко, — но в крайна сметка може би не сте толкова обичана, колкото заслужавате.
— Господине — отвърна кралицата, дълбоко наранена, — вие разпространявате онова, което се говори. Никому не съм сторила зло, докато добро, напротив, често съм дарявала. Защо да ме мразят, както вие казвате? Защо да не ме обичат, ако не защото има хора, които непрестанно повтарят: „Кралицата не е обичана!“ Знаете, господине, че е достатъчно един глас да го изрече, за да го подемат сто, сто гласа правят още десет хиляди. И подир тези десет хиляди всички заявяват: „Кралицата не е обичана!“ Излиза, че кралицата е мразена само защото един е казал: „Кралицата не е обичана!“
— Е, Боже мой! — прошепна кралят.
— Е, Боже мой — продължи Мария-Антоанета, — не държа особено на популярността. Ала мисля, че се преувеличава моята непопулярност. Вярно е, не валят хвалебствия върху ми, но все пак съм била обожавана, и задето съм била много обожавана, оказва се, че съм много мразена.
— Чакайте, мадам — спря я кралят, — не знаете цялата истина и се заблуждавате. Говорехме за Бастилията, нали?
— Да.
— Е, добре! В Бастилията има една голяма стая, пълна с всевъзможни книжа, насочени срещу вас. Предполагам, че всичко това ще се изгори.
— И за какво ме упрекват в тези книжа?
— А, сама разбирате, мадам, че не съм ваш обвинител, както не бих желал да бъда и ваш съдник. Щом подобни памфлети се появят, аз нареждам да се изземат и да се изпратят в Бастилията. Ала понякога тези пасквили попадат у мен. Така например — Луи потупа джоба на дрехата си, — ето тук един, той е чудовищен.
— Покажете ми го — извика кралицата.
— Не мога — отговори кралят, — има гравюри.
— И вие сте до такава степен сляп и слаб, че не потърсихте източника на всички тези низости?
— Но тъкмо това се прави, моите полицейски лейтенанти побеляха от издирвания.
— Значи познавате автора на тези мерзости?
— Познавам поне един, на това писание тук, господин Фюрт, понеже има квитанция от него за двайсет и две ливри и петдесет. Когато си струва, виждате, че не се скъпя.
— А останалите, останалите!
