подвижния мост на Бастилията минаха толкова жени, колкото и мъже, и че ако в този момент камъните на Бастилията се сгромолясват, то ще е под кирките в ръцете на жените? О, мадам, бройте жените на Париж, бройте ги! Бройте също и децата, които леят куршумите, които точат сабите, които хвърлят камъни от някой шести етаж. Бройте ги, защото куршумът, който едно дете е изляло, ще убие отдалеч вашия най-добър генерал, сабята, която е наточило, ще пререже сухожилията на бойните ви коне, тази сляпа грамада, която ще се изсипе от небето, ще премаже вашите драгуни и вашите гвардейци. Бройте старците, мадам, защото, ако са неспособни да размахват сабя, те все още могат да служат за щит. В Бастилията, мадам, имаше старци. Знаете ли какво правеха тези старци, които вие не броите? Заставаха пред младите, които опираха пушките си на раменете им, така че куршумите на вашите швейцарци убиваха немощните старци, чиито тела бранеха годните да се сражават. Бройте старците, защото те са тези, които от триста години разказват на всяко следващо поколение за понесените оскърбления от техните майки, за безплодието на нивите си, нападани от дивеча на благородника, за срама на своята каста, превита под бремето на феодалните привилегии, и тогава синовете грабват брадвата, боздугана, пушката, каквото намерят, и тръгват да убиват, превърнали се самите те в оръжия, заредени с проклятията на старците, както оръдието е заредено с барут и желязо. В Париж в този момент мъже, жени, старци, деца крещят за свобода и избавление. Та бройте всичко, което крещи, мадам, бройте осемстотин хиляди души в Париж.
— Триста спартанци са победили войската на Ксеркс251, господин Дьо Шарни.
— Да, само че днес вашите триста спартанци са осемстотин хиляди, мадам, а войската на Ксеркс са вашите петдесет хиляди войници.
Кралицата се изправи със свити юмруци и с лице, почервеняло от гняв и срам.
— О! По-добре да бъда свалена от трона, да умра, разкъсана на парчета от вашите петстотин хиляди парижани, но да не чувам един Шарни, един верен поданик, да говори така!
— Ако той говори така, мадам, то е, защото трябва. Тъй като този Шарни няма във вените си и капка кръв, която да не е достойна за дедите му и която да не ви принадлежи.
— Тогава да настъпва срещу Париж с мен и там ще загинем заедно.
— Позорно — отвърна графът, — без възможна борба. Дори няма да се сражаваме, ще изчезнем като филистимци или амаликитци. Да настъпваме срещу Париж! Вие не знаете едно — в момента, в който влезем в Париж, къщите ще се срутят върху нас, както водите на Червено море са потопили фараона252. И ще оставите във Франция едно прокълнато име, а вашите деца ще бъдат убити като отрочета на вълчица.
— Как трябва да падна, графе? — запита кралицата надменно. — Научете ме, моля ви.
— Като жертва, мадам — отговори почтително господин Дьо Шарни, — както пада една кралица, усмихвайки се и молейки за прошка тези, които се нахвърлят върху нея. Ех, ако имахте петстотин хиляди мъже като мен, бих ви казал: да вървим, да вървим още тази нощ, да вървим на мига и утре вие ще властвате над Тюйлери, утре ще си възвърнете трона.
— О! — извика Мария-Антоанета. — Отчаяли сте се, вие, на когото възлагах най-голяма надежда.
— Да, отчаях се, мадам, понеже цяла Франция мисли като Париж, понеже вашата армия, дори да победи в Париж, ще бъде погълната от Лион, Руан, Лил, Страсбург, Нант и още сто хищни града. Хайде, хайде, кураж, мадам, сабята в ножницата!
— А, ето защо значи трябвало да събера толкова сърцати мъже и да им вдъхна смелост.
— Ако не споделяте това мнение, мадам, дайте заповед и тази нощ ще тръгнем срещу Париж. Кажете.
Имаше такава преданост в предложението на графа, че то уплаши кралицата повече от отказа. Тя се хвърли объркана на едно канапе, където дълго се бори с гордостта си.
Накрая, вдигайки глава, изрече:
— Графе, вие желаете да не предприемам нищо?
— Имам честта да посъветвам Ваше Величество.
— Това ще бъде направено. Върнете се.
— Мадам, ядосах ли ви? — попита графът, гледайки кралицата с тъга, примесена с неизразима любов.
— Не. Дайте ми ръката си.
Шарни протегна ръка към нея, покланяйки се.
— Трябва да ви се скарам — каза Мария-Антоанета, като се опита да се усмихне.
— И за какво, мадам?
— За какво ли! Имате брат на служба и го научавам случайно.
— Не разбирам.
— Тази вечер един млад офицер от хусарите на Бершени…
— А, брат ми Жорж!
— Защо никога не сте ми говорили за този млад мъж? Защо няма по-висок чин?
— Защото е съвсем млад и още неопитен, защото не е заслужил да бъде командващ и накрая, защото, ако Ваше Величество благоволи да принизи и да спре погледа си върху мен, Шарни, за да ме удостои с приятелството си, това не е причина да поставя семейството си над множество доблестни благородници, по-достойни от моите братя.
— Значи имате и друг брат?
— Да, мадам, и е готов да умре за Ваше Величество, както и останалите двама.
— Няма ли нужда от нещо?
— От нищо, мадам. Щастливи сме, че можем да сложим в нозете на Ваше Величество не само живота, но и богатството си.
Докато изричаше последните думи, докато кралицата ги поглъщаше, проникната от тази деликатна лоялност, а той я съзерцаваше, тръпнещ от изтънченото й величие, един стон от съседната стая ги стресна внезапно.
Мария-Антоанета скочи, изтича до вратата, отвори я и нададе силен вик.
Беше видяла жена, която се гърчеше на килима, обхваната от ужасни конвулсии.
— О, графинята! — каза съвсем тихо на господин Дьо Шарни — Може да ни е чула!
— Не, мадам — отвърна той, — ако не бях аз, щеше да предупреди Ваше Величество, че някой би могъл да чуе.
И се спусна към Андре и я вдигна на ръце. Кралицата стоеше настрани, студена, бледа, трепереща от мъчително безпокойство.
29.
Сцена за трима
Андре започна да идва на себе си, без да знае кой й помага, но инстинктивно усети, че й се притичват на помощ.
Тялото й се изправи, ръцете й се вкопчиха в неочакваната опора, която й се предлагаше.
Ала умът й не се проясняваше; той остана мътен, омъглен, дремещ за няколко минути.
След като бе опитал да я върне към физическия живот, господин Дьо Шарни се помъчи да съживи и ума й. Но се сблъскваше само с една ужасяваща и непроницаема лудост.
Накрая отворените, ала безумни очи се втренчиха в него и с остатъка от делириума, без да познае мъжа, който я държеше, Андре нададе вик и го отблъсна грубо.
През цялото това време кралицата избягваше да гледа; тя, бидейки жена, тя, чийто дълг трябваше да е да утешава, да подкрепя тази жена, я изоставяше.
Шарни вдигна Андре в силните си ръце въпреки съпротивата й и се обърна към Мария-Антоанета, все така строга и студена.
— Извинете, мадам — каза той, — но вероятно се е случило нещо странно. Мадам Дьо Шарни няма навика да припада и за първи път я виждам лишена от съзнание.
— Значи навярно много страда — рече кралицата, връщайки се към тази загнездила се у нея мисъл, че Андре бе чула целия разговор.
— Да, без съмнение страда — отвърна графът — и затова ще помоля Ваше Величество за позволението
