могла да го направи сомнамбулната изповед. — Кралят! О, господин Жилбер! Господин Жилбер!
— Кралят — повтори невъзмутимо докторът, — вашият съпруг, вашата опора, вашият естествен защитник. Кралят, който след това би ви разказал, мадам, колко почтителен и едновременно горд съм бил, доказвайки своята наука пред най-уважаваната от владетелките.
И изричайки тези думи, Жилбер остави кралицата да размишлява над дълбочината им.
Тя потъна за няколко минути в мълчание, смущавано само от шума на учестеното й дишане.
— Господине — подхвана най-накрая, — подир всичко, което ми наговорихте, трябва да сте ми смъртен враг…
— Или изпитан приятел, мадам.
— Немислимо е, господине, приятелството не може да съществува редом със страха или недоверието.
— Приятелството, мадам, между поданик и кралица, би могло да съществува единствено чрез доверието, което вдъхва поданикът. Вие вече сте си казали, нали, че не е враг онзи, комуто при първата дума се отнема възможността да навреди, особено когато сам си запрещава да прибягва до оръжията си.
— Трябва ли да вярвам на онова, което твърдите, господине? — попита кралицата с внимание и безпокойство, гледайки го настойчиво.
— Защо да не вярвате, мадам, след като имате всички доказателства за моята искреност?
— Човек се променя, господине, променя се.
— Мадам, дал съм обет, какъвто някои хора, прочути в боравенето с опасните оръжия, са давали, преди да се впуснат в експерименти. Никога няма да използвам предимствата си, освен за да отхвърля вините и грешките, които ми се вменяват.
— Да… — промълви смирено кралицата.
— Разбирам ви, мадам. Вие страдате от това, че виждате душата си в ръцете на лекаря, вие, която понякога се съпротивлявате да му поверите тялото си. Бъдете смела, доверете се. Желае да ви посъветва този, който днес ви предостави доказателство за търпението си, което вие получихте от мен. Аз искам да ви обичам, мадам. Искам да ви обичат. Идеите, които дадох на краля, ще ги обсъдя и с вас.
— Докторе, внимавайте! — каза строго Мария-Антоанета. — Вие ме бяхте хванали в клопка. След като събудихте страх у жената, мислите, че можете да управлявате кралицата.
— Не, мадам — отвърна Жилбер. — Аз не съм някой долен спекулант. Имам своите идеи, разбирам, че вие имате вашите. Още отсега отхвърлям това обвинение, което вие вечно ще отправяте срещу мен, че съм ви изплашил, за да подчиня разсъдъка ви. Ще добавя също, че вие сте първата жена, у която откривам наред с женските страсти и всички властнически способности на мъжа. Вие можете да бъдете едновременно и жена, и приятел. При нужда цялото човечество ще се вмести във вас. Възхищавам ви се и ще ви служа. Ще ви служа, без да получавам нищо от вас, единствено за да ви изучавам, мадам. Ще направя нещо повече в услуга на вас. В случай че ви се сторя твърде неудобна дворцова мебел, в случай че впечатлението от днешната сцена не се заличи от паметта ви, искам от вас, моля ви, да ме отпратите.
— Да ви отпратя! — извика кралицата с радост, която съвсем не убягна на Жилбер.
— Е, добре! Приключихме, мадам — отговори той с поразително хладнокръвие. — Няма да кажа дори на краля онова, което имах да му казвам, ще си замина. Трябва ли да отивам много надалеч, мадам, за да ви успокоя?
Тя го погледна, изненадана от подобна самоотверженост.
— Виждам онова, което си мисли Ваше Величество — продължи докторът. — По-посветена, отколкото се предполага, в тайните на магнетичното влияние, което толкова я уплаши, Ваше Величество си казва, че на разстояние ще бъда не по-малко опасен и застрашителен.
— Как така? — сви вежди Мария-Антоанета.
— Да, повтарям, мадам, онзи, който иска да навреди на някого по начините, в които упрекнахте моите учители и мен, би могъл да упражнява вредното си въздействие и на сто, и на хиляда левги така, както и на три крачки от вас. Не се бойте от нищо, мадам, изобщо не бих се опитал.
Кралицата застина за миг удивена, не знаейки какво да отвърне на този странен човек, който я подтикваше да се разколебава и в най-твърдите си решения.
Изведнъж шум от стъпки в дъното на коридора я накара да вдигне глава.
— Кралят — рече тя, — кралят идва.
— Тогава отговорете ми, мадам, моля ви, трябва ли да остана, или да си замина?
— Но…
— Побързайте, мадам. Бих могъл да избегна срещата с краля, ако желаете. Ваше Величество ще ми покаже някоя врата, през която да се оттегля.
— Останете — кимна владетелката.
Жилбер се поклони, докато Мария-Антоанета се мъчеше да прочете по чертите му дали и в каква степен триумфът би бил по-издайнически, отколкото гневът или безпокойството.
Лицето му бе съвършено безстрастно.
— Поне би трябвало да изразява радост — каза си кралицата.
33.
Съветът
Кралят влезе бурно и тежко, както обикновено.
Видът му, излъчващ заетост и любопитство, силно контрастираше с ледената строгост на кралицата.
Тенът му бе свеж. Ранобуден и горд с доброто здраве, което бе вдишал с утринния въздух, той поемаше шумно дъх и потропваше енергично с крак по паркета.
— Докторът? — запита. — Къде е докторът?
— Добро утро, сир. Как сте тази сутрин? Уморен ли сте?
— Спах шест часа, това е моята участ. Много съм добре. Умът ми е бистър. Вие сте малко бледа, мадам. Предадоха ми, че сте повикали доктора.
— Ето го господин доктор Жилбер — рече Мария-Антоанета, посочвайки нишата до прозореца, където се бе спотаил докторът.
Лицето на краля просветна на мига.
— А! — каза той. — Повикали сте доктора, значи ли това, че страдате?
Червенина плъзна по страните на кралицата.
— Изчервявате се? — вдигна вежди Луи XVI.
Тя придоби пурпурен цвят.
— Отново някаква тайна? — настоя кралят.
— Каква тайна, господине? — попита надменно кралицата.
— Не ме разбирате, искам да кажа, че вие, която разполагате с вашите лекари фаворити, не може да сте потърсили доктор Жилбер без някакво намерение, което подозирам…
— Какво е то?
— Неизменно да криете от мен, когато страдате.
— А! — възкликна с облекчение Мария-Антоанета.
— Да — продължи Луи XVI, — ала внимавайте. Господин Жилбер е един от моите довереници и ако му разкажете нещо, непременно ще ми докладва.
Жилбер се усмихна.
— В този случай не, сир — поклати глава той.
— Ето че кралицата покварява хората ми.
Мария-Антоанета се засмя сподавено — смях, който обикновено подсказва желание разговорът да бъде прекратен или издава досада.
Жилбер разбра, кралят — не.
— Да видим, докторе — подхвана той, — понеже това забавлява кралицата, разкажете ми какво ви каза тя.
