— Никога! — процеди Мария-Антоанета. — Никога!
— Да видим, слушайте най-сетне! — извика кралят. — Смятам, че това, което говори докторът, не е лишено от смисъл.
Кралицата седна, цялата трепереща. Жилбер продължи.
— И така, мадам, аз видях Париж, докато вие не сте видели дори и Версай. Знаете ли какво иска да направи Париж в този момент?
— Не — отвърна кралят притеснен.
— Предполагам, не иска да превземе втори път Бастилията — вметна язвително кралицата.
— Разбира се, не, мадам — реагира спокойно докторът, — но Париж знае, че има и друга крепост между народа и неговия крал. Париж възнамерява, а вече и обсъжда, да събере представители на четирийсет и осемте съдебни окръга и да ги изпрати във Версай.
— Само да дойдат, само да дойдат! — светнаха очите на Мария-Антоанета в изблик на дива радост. — О, ще бъдат добре посрещнати.
— Почакайте, мадам — спря я Жилбер, — и внимавайте, тези пратеници няма да дойдат сами.
— А с кого?
— С двайсет хиляди души от националната гвардия277.
— От националната гвардия? — сви вежди кралицата — Какво е това?
— О, мадам, не пренебрегвайте тази институция, един ден тя ще бъде могъща сила, която ще раздава правосъдие.
— Двайсет хиляди души! — извика кралят.
— Е, господине — поде кралицата, — вие разполагате с десет хиляди, които струват колкото сто хиляди бунтовници. Повикайте ги, повикайте ги, хайде, тези двайсет хиляди мерзавци! Тук те ще намерят своето наказание и ще получат урока, от който се нуждае цялата тази революционна тиня, която бих измела за седмица, ако някой ме бе слушал дори и час.
Жилбер тъжно поклати глава.
— О, мадам — каза той, — колко се заблуждавате, или по-скоро колко са ви заблудили. Та само помислете. Гражданска война, предизвикана от кралица! Една-единствена го е сторила и е отнесла със себе си в гроба ужасното прозвище на чужденка278.
— Предизвикана от мен, господине, как да го разбирам? Аз ли бях тази, която стреля по Бастилията без предизвикателство?
— Мадам — намеси се кралят, — вместо да подкрепяте насилието, най-напред чуйте основанието.
— Слабостта!
— Моля ви, Антоанета, слушайте — рече строго Луи XVI, — не е дребна работа пристигането на двайсет хиляди души, които ще трябва да се сражават тук.
Сетне, като се обърна към Жилбер, каза:
— Продължете, господине, продължете.
— Всички тези изблици на омраза, които се разпалват от разстояние, всички тези самохвалства, които при удобен случай прерастват в дързост, целият този безпорядък на една битка, чийто изход е несигурен, спестете ги на краля и на самата себе си, мадам — призоваваше докторът. — Можете с благост да разпръснете тази армия, която вашето насилие вероятно ще умножи. Тълпата иска да дойде при краля. Позволете на краля да отиде при тълпата. Оставете го, обкръжен днес от своята армия, да засвидетелства утре храброст и политически дух. Двайсетте хиляди души, за които споменах, биха могли може би да покорят краля. Оставете краля сам да ги покори, защото тези двайсет хиляди души, мадам, това е народът.
Луи XVI не успя да сдържи един жест в знак на съгласие, който Мария-Антоанета мимоходом долови.
— Нещастник! — рече тя на Жилбер. — Ала вие не си давате сметка какво би означавало присъствието на краля в Париж при подобни условия.
— Говорете, мадам.
— Това би означавало: одобрявам… много добре направихте, като избихте моите швейцарци… много добре направихте, като изклахте моите офицери, като опустошихте столицата ми… много добре направихте, като ме свалихте от трона! Благодаря, господа, благодаря!
И една презрителна усмивка пробяга по устните на Мария-Антоанета.
— Не, мадам — отвърна Жилбер, — Ваше Величество се лъже.
— Господине!…
— Това би означавало: има някаква справедливост в негодуванието на народа, аз ще простя, аз съм водителят и кралят, аз ще оглавя френската революция, както някога Анри III е застанал начело на Лигата279. Вашите генерали са мои офицери, вашите гвардейци — мои войници, вашите магистрати — мои служители. Вместо да ме отхвърляте, следвайте ме, ако можете. Величието на моята крачка ще докаже още веднъж, че аз съм кралят на Франция, следовникът на Карл Велики280.
— Докторът е прав — промълви тъжно Луи XVI.
— О! — извика Мария-Антоанета. — Сир, сир, за Бога! Не слушайте този човек, той е ваш враг!
— Мадам — рече Жилбер, — нека Негово Величество ви каже сам какво мисли.
— Мисля, господине — подхвана кралят, — че засега вие сте единственият, който се осмелява да ми разкрие истината.
— Истината! — процеди кралицата. — О, какво ми говорите, мили Боже!
— Да, мадам — кимна докторът, — и повярвайте, истината в този момент е единственият факел, който може да попречи тронът и монархията да полетят в бездната.
И произнасяйки тези думи, Жилбер се поклони смирено, почти коленичи пред Мария-Антоанета.
34.
Решение
За първи път кралицата изглеждаше потресена. Дали от разсъжденията или от смирението на доктора?
Впрочем кралят се бе изправил с вид на човек, взел решение. Той мислеше за изпълнението му.
Все пак, поради навика си да не върши нищо, без да се посъветва с кралицата, каза:
— Мадам, одобрявате ли?…
— Налага се, господине — отвърна Мария-Антоанета.
— Не искам от вас самоотверженост, мадам — рече Луи XVI нетърпеливо.
— Какво искате тогава?
— Искам убеждение, което да подкрепи моето.
— Искате от мен убеждение?
— Да.
— О! Да бе само това, убедена съм, господине.
— В какво?
— Че е дошъл моментът, в който монархията ще се превърне в най-окаяната и най-унизената държава на света.
— Вие преувеличавате! — възкликна кралят. — Окаяна, съгласен съм, но унизена, това е невъзможно.
— Господине, кралете, ваши предци, са ви завещали мрачно наследство — поклати тъжно глава Мария-Антоанета.
— Да, наследство, което ми е мъчно, че трябва да споделя с вас, мадам — каза Луи XVI.
— Ще благоволите ли да разрешите, сир? — подхвана отново Жилбер, който изпитваше дълбоко състрадание към тези двама детронирани, злощастни владетели. — Не мисля, че Ваше Величество има основание да вижда бъдещето толкова страшно. Настъпи краят на една деспотична монархия, ражда се една конституционна власт.
— Ех, господине! — рече кралят. — Та аз ли съм човекът, който е необходим за създаването на подобна власт във Франция?
— А защо не, сир? — намеси се кралицата, донякъде утешена от думите на доктора.
