стрелям с пистолета по бронята. А то само вдигнах отвратителен шум, от който така се боя. Ала стреляйки по жилетката, предназначена да ви брани, все едно че стрелях по вас. Треперех да не зърна дупка, защото тогава трудът ми, мъките ми, надеждата ми, всичко щеше да бъде напразно.
— Скъпа съпруго — рече Луи XVI, сваляйки жилетката, — толкова съм ви признателен!
И я сложи върху една маса.
— Ама какво правите? — спусна се към него кралицата, взе жилетката и отново му я поднесе.
Той обаче отвърна с усмивка, изпълнена с нежност и благородство:
— Не, благодаря.
— Отказвате? — недоумяваше Мария-Антоанета.
— Отказвам.
— О, но помислете все пак, сир!
— Сир!… — промълви умолително мадам Кампан.
— Та това е спасението, това е животът!
— Възможно е — кимна кралят.
— Вие отказвате помощта, която самият Бог ни изпраща.
— Достатъчно! Достатъчно! — махна с ръка той.
— О, вие отказвате! Отказвате!
— Да, отказвам.
— Ала те ще ви убият!
— Скъпа моя, когато благородниците от XVIII век ходят на война, са облечени в сукнена дреха, жакет и риза — толкова срещу куршумите. Когато излизат на полето на честта, остават само по риза, тя е достатъчна срещу шпагата. Аз съм първият благородник на Франция и ще сторя същото като моите събратя. Нещо повече — ако те носят сукно, аз имам правото да нося само коприна. Благодаря, скъпа моя съпруго, благодаря, моя добра кралице, благодаря.
— Ах! — извика Мария-Антоанета, едновременно покрусена и очарована. — Защо не го чуе армията му?
Колкото до Луи XVI, той се бе облякъл спокойно, без дори да дава вид, че разбира какъв героизъм е извършил.
— Нима е изгубена една монархия, която намира сили за гордост в подобни моменти? — прошепна кралицата.
Излизайки от покоите на Мария-Антоанета, кралят незабавно се озова заобиколен от хората, посочени от него да го придружат до Париж.
Това бяха господата Дьо Бово, Дьо Вилроа, Дьо Несл и Д’Естен286.
Смесил се с тълпата, Жилбер изчака Луи XVI да го забележи, макар и само да му хвърли един поглед мимоходом.
Видно бе, че всички се съмняваха и не можеха да повярват в твърдостта на подобно решение.
— След закуска тръгваме, господа — заяви кралят.
Сетне, обръщайки се към Жилбер, каза:
— А! Ето ви и вас, докторе, добре, много добре. Знаете, че ще ви взема със себе си.
— На вашите заповеди, сир.
Суверенът влезе в кабинета си, където работи два часа.
После изслуша литургията заедно със своето семейство и приближените си, след което, към девет часа, седна на масата.
Храненето премина според обичайния церемониал. Само дето кралицата, с подути и зачервени очи, пожела, без ни най-малко да участва, да присъства на закуската на Луи, за да остане по-дълго с него.
Тя бе довела двете си деца, които, несъмнено развълнувани от майчините съвети, оглеждаха с безпокойство ту лицето на баща си, ту тълпата от офицери и гвардейци.
Освен това сегиз-тогиз, по повеля на майка си, те изтриваха по някоя сълза, проблеснала на миглите им, и този спектакъл събуждаше жалост у едни, гняв у други, притеснение у всички.
Кралят стоически се нахрани. Говори на няколко пъти на Жилбер, без да го поглежда; говори почти през цялото време на кралицата, неизменно с дълбока нежност.
Най-накрая даде наставления на военачалниците си.
Той привършваше с яденето, когато му съобщиха, че плътна колона от хора, вървящи пеша, идваща от Париж, се задава в края на голямата алея, излизаща на площад „Арм“.
В същия миг офицери и гвардейци се устремиха навън; Луи XVI вдигна глава, взря се в Жилбер, ала като видя, че докторът се усмихва, продължи да се храни невъзмутимо.
Кралицата пребледня и се наведе към господин Дьо Бово, за да го помоли да се осведоми.
Господин Дьо Бово се втурна начаса.
Мария-Антоанета се приближи до прозореца.
Пет минути по-късно господин Дьо Бово се върна.
— Сир — подхвана той, — това са националните гвардейци от Париж, които, след слуха, пръснал се вчера из столицата, за решението на Ваше Величество да отиде при парижаните, се събрали, навярно са около десетина хиляди, за да ви пресрещнат, и виждайки, че се бавите, стигнали чак до Версай.
— Какви са намеренията им според вас? — попита кралят.
— Най-добрите на света — отвърна господин Дьо Бово.
— Няма значение! — отсече кралицата. — Спуснете решетките.
— Ще ги предизвикате — възрази Луи XVI. — Достатъчно е, че вратите на двореца са затворени.
Мария-Антоанета смръщи вежди и хвърли един поглед към Жилбер.
Докторът очакваше този поглед, понеже половината от предсказанието му се бе вече сбъднала. Беше обещал идването на двайсет хиляди души; десет хиляди бяха тук.
Кралят се обърна към господин Дьо Бово.
— Разпоредете се да дадат нещо на тези добри хора да се подкрепят — нареди той.
Дьо Бово слезе за втори път, за да съобщи на виночерпците заповедите на суверена.
После се качи обратно.
— Е, какво? — изгледа го кралят.
— Ами какво, сир! Нашите парижани са влезли в спор с господа кралските гвардейци.
— Спор ли? — попита Луи XVI.
— О, от чиста учтивост! Като научиха, че кралят заминава подир два часа, те поискаха да изчакат и да вървят след каляската на Негово Величество.
— Но те ходят пеша, предполагам? — намеси се Мария-Антоанета.
— Да, мадам.
— А кралят има коне и каляска и ще се движи бързо. Вие знаете, господин Дьо Бово, че кралят обикновено се движи много бързо.
Тези думи, така натъртено изречени, означаваха:
— Сложете криле на каляската на Негово Величество.
Той направи знак с ръка, за да прекрати размяната на реплики.
— Ще се движа бавно — заяви.
Кралицата изпусна въздишка, която приличаше по-скоро на гневен вик.
— Не е справедливо — добави спокойно Луи XVI — да ги карам да тичат, тези порядъчни хора, които са оставили работата си, за да ми окажат чест. Ще се движа бавно, дори съвсем бавно, та да могат всички да ме следват.
Присъстващите засвидетелстваха възхищението си с одобрителен шепот; ала в същото време по множество лица се прокрадна отблясък от онова неодобрение, променило видимо чертите на кралицата, която смяташе подобна прекалена доброта за слабост.
Един прозорец се отвори.
