Мария-Антоанета се обърна учудена; това бе Жилбер, който в качеството на лекар използва правото си да отвори, за да се смени въздухът в трапезарията, станал тежък от миризмата на ястията и от дишането на повече от сто души.
Докторът се изправи зад завесите на отворения прозорец, а отвън нахлуха гласовете на тълпата, насъбрала се в дворовете.
— Какво е това? — заслуша се кралят.
— Сир — отвърна Жилбер, — това са националните гвардейци, които стоят на паважа, под палещото слънце и вероятно им е много горещо.
— Защо да не ги поканим да дойдат да закусят с краля? — пошушна на кралицата един от любимите й офицери.
— Би трябвало да ги отведат на сянка, в мраморния двор, в преддверията, там, където е по- прохладно — каза Луи XVI.
— Десет хиляди души в преддверията! — извика кралицата.
— Разпределени навсякъде, ще се поберат — рече кралят.
— Разпределени навсякъде! — процеди Мария-Антоанета. — Но, господине, та вие ще им покажете и пътя към спалнята си.
Пророчество, родено от ужаса, което щеше да се изпълни в същия този Версай, преди да са изминали и три месеца.
— С тях има и много деца, мадам — подхвърли кротко Жилбер.
— Деца ли? — вдигна вежди кралицата.
— Да, мадам, мнозина са повели децата си все едно на разходка. Те са облечени като малки национални гвардейци, толкова е голям ентусиазмът от новата институция.
Мария-Антоанета отвори уста, ала почти веднага наведе глава. Тя понечи да каже една добра дума, високомерието и омразата я спряха.
Жилбер я изгледа внимателно.
— Ох! Горките деца! — извика кралят. — Щом водят деца със себе си, значи надали имат желание да причинят зло на един баща на семейство. Това е достатъчно основание да подслоним на сянка клетите малчугани. Пуснете ги да влязат, пуснете ги да влязат.
Тогава докторът поклати леко глава, сякаш искаше да прошепне на кралицата:
— Ето, мадам, ето какво би трябвало да кажете, аз ви предоставих възможността. Думите ви щяха да бъдат повтаряни и щяхте да спечелите две години популярност.
Мария-Антоанета разбра този безмълвен език и червенина обля челото й.
Тя усети грешката си и мигом я извини с чувство на надменност и съпротива, което изстреля в отговор на Жилбер.
Междувременно господин Дьо Бово предаваше на националните гвардейци заръката на Луи XVI.
Разнесоха се викове на радост и благословии от тази въоръжена тълпа, допусната по заповед на краля до вътрешността на двореца.
Овациите, благопожеланията и приветствените възгласи обгърнаха като шеметна вихрушка двамата съпрузи и ги успокоиха, що се отнасяше до настроенията на онзи Париж, от който толкова се бояха.
— Сир, какво ще разпореди Ваше Величество за кортежа си? — попита господин Дьо Бово.
— А спорът между националната гвардия и офицерите ми? — отговори с въпрос суверенът.
— О, сир! Стихна, няма и помен, хората са така щастливи, че само повтарят: „Ще вървим, както ни наредят. Кралят е наш толкова, колкото и на другите, и където и да отиде, той ще е наш.“
Кралят погледна Мария-Антоанета — презрително извитите й устни се сгърчиха в иронична усмивка.
— Кажете на националните гвардейци да застанат където пожелаят — отвърна Луи XVI.
— Нека Ваше Величество не забравя — наблегна кралицата, — че е неотменно право на неговите телохранители да бъдат около каляската му.
Забелязвайки, че кралят сякаш се колебае, офицерите се приближиха, за да подкрепят владетелката.
— Общо взето е вярно — кимна той. — Е, добре, ще видим!
Господин Дьо Бово и господин Дьо Вилроа тръгнаха, за да заемат местата си и да дадат заповеди.
Часовникът на Версай удари десет часа.
— Хайде — рече кралят, — ще работя утре. Тези добри хора не бива да чакат.
И се изправи.
Мария-Антоанета разпери ръце и го прегърна. Плачейки, децата увиснаха на шията на баща си. Разнежен, Луи XVI се насили да се освободи от обятията им; той искаше да скрие вълнението, което нямаше да закъснее да се излее.
Кралицата спираше всички офицери, хващайки едного за ръката, другиго — за сабята.
— Господа! Господа! — мълвеше тя.
И с това красноречиво възклицание като че им предаваше краля, който вече слизаше.
Всеки слагаше ръка на сърцето и на сабята си.
Мария-Антоанета се усмихваше в знак на благодарност.
Жилбер бе сред последните.
— Господине — каза му кралицата, — вие бяхте този, който посъветва краля да замине. Вие бяхте този, който го накара да се реши, въпреки моите молби. Знайте, господине, че сте поели ужасяваща отговорност пред съпругата и пред майката!
— Знам, мадам — отвърна хладно Жилбер.
— И ще ми върнете краля невредим — произнесе тя с тържествен жест.
— Да, мадам.
— Отговаряте с главата си!
Жилбер се поклони.
— Отговаряте с главата си! — повтори Мария-Антоанета със заканителността и неумолимата властност на абсолютна владетелка.
— Да, мадам, отговарям с главата си — поклони се още по-ниско докторът — и бих гледал на този залог като на нещо маловажно, ако смятах, че кралят е застрашен. Но както споменах, мадам, днес аз повеждам Негово величество към триумф.
— Искам новини на всеки час — додаде кралицата.
— Ще ги имате, мадам, заклевам се.
— А сега тръгвайте, господине, чувам барабаните. Кралят вече потегля.
Жилбер се поклони и слизайки по голямото стълбище, се озова срещу един адютант от свитата на суверена, който го търсеше от името на Негово величество.
Настаниха го в каляската на господин Дьо Бово, главния церемониалмайстор, който не бе пожелал да се качи, преди да е изпълнил задълженията си.
Жилбер се усмихна, оказвайки се на такова почетно място, докато Дьо Бово сновеше на кон около кралската каляска.
Сетне му хрумна, че е нелепо той да се вози в каляска, украсена с корона и герб.
Тези скрупули все още го глождеха, когато сред тълпата национални гвардейци, плътно наобиколила кортежа, дочу думи, прошепнати от хора, които се навеждаха любопитно, за да го разгледат:
— А! Онзи там е принц Дьо Бово!
— Не, другарю, лъжеш се! — извика един.
— Ама каляската е с герба на принца.
— С герба… с герба… Казвам ти, че нищо не значи. Ей Богу! Герб, какво доказва това?
— Доказва, че щом гербът на господин Дьо Бово е на каляската, би трябвало вътре да е господин Дьо Бово.
— Господин Дьо Бово патриот ли е? — попита една жена.
— Абе… — отвърна националният гвардеец.
Жилбер пак се усмихна.
— Аз ти казвам — настояваше първият спорещ, — че това не е принцът. Принцът е тлъст, а този е
