38.
Онова, което ставаше във Версай, докато кралят слушаше речите на Общината
В Кметството бе оказан много ласкав прием на краля — нарекоха го Възродител на свободата.
Поканен да говори — тъй като жаждата за речи от ден на ден се засилваше и народът искаше най-сетне да знае до дъно мислите на всеки, — Луи XVI сложи ръка на сърцето си и каза само:
— Господа, винаги можете да разчитате на моята любов.
Докато слушаше известията на правителството — понеже от този ден във Франция имаше съставено истинско правителство, отделно от трона и Националното събрание, — народът отвън свикваше с дорестите коне на краля, с позлатената каляска, лакеите и кочияша на Негово величество.
Откакто владетелят беше влязъл в Кметството, Питу, благодарение на луидора, даден му от Бийо, се бе позабавлявал да си направи с голям брой сини, бели и червени панделки цяла колекция от национални кокарди в най-различни размери, с които кичеше ушите на конете, хамутите и целия екипаж.
Като видя това, подражателски настроеното множество буквално превърна каляската на Негово величество в сергия за кокарди.
Кочияшът и прислужниците бяха нагиздени щедро.
В добавка няколко десетки кокарди бяха напъхани вътре в каляската за резерва.
Трябва обаче да се каже, че господин Дьо Лафайет, все така стоейки на коня си на площада, се беше опитал да възпре ревностните разпространители на националните цветове, но не бе успял.
Така че, когато кралят излезе и съзря цялата тази шарения, изрече само едно:
— Охо!
После направи на господин Дьо Лафайет знак, с който го викаше при себе си.
Лафайет се приближи, свеждайки почтително сабята си.
— Господин Дьо Лафайет — обърна се към него Луи XVI, — търсех ви, за да ви съобщя, че ви утвърждавам за командващ на националната гвардия.
И се качи отново в каляската си сред всеобщи овации.
Жилбер, спокоен оттук нататък по отношение на краля, остана в заседателната зала заедно с общинарите и Байи.
Задълженията му не бяха все още приключили.
Ала чувайки силните викове, които съпътстваха потеглянето на владетеля, докторът пристъпи към прозореца и хвърли един поглед, за да види как се държат неговите двама селяни.
Те все така си бяха, или поне изглеждаха, най-добрите приятели на суверена.
Изведнъж Жилбер зърна на кея Пелтие един конник, препускащ бясно, покрит с прах, пред когото се разцепваха редиците на тази засега почтителна и послушна тълпа.
Добър и сговорчив през този ден, народът се усмихваше, повтаряйки:
— Офицер на краля! Офицер на краля!
И възгласи „Да живее кралят!“ приветстваха ездача, а ръцете на жените галеха запенения кон.
Офицерът се добра до каляската в момента, в който лакеят затваряше вратичката след краля.
— Я гледай! Това сте вие, Шарни — каза Луи XVI.
И додаде по-тихо:
— Как е там?
Сетне, още по-тихо:
— Кралицата?
— Много е обезпокоена, сир — отвърна офицерът, пъхайки почти изцяло главата си в кралската каляска.
— Връщате ли се във Версай?
— Да.
— Е, успокойте приятелите ни, всичко мина чудесно.
Шарни измъкна глава и видя господин Дьо Лафайет, който му направи дружески знак.
Шарни отиде при него и Лафайет му протегна ръка, вследствие на което кралският офицер и конят му бяха увлечени от тълпата чак до кея, където благодарение на предвидливите действия на националната гвардия се оформяше шпалир по пътя на Негово Величество.
Кралят нареди каляската да се движи бавно до площад „Луи XV“; там намериха отново телохранителите, които с нетърпение очакваха завръщането на владетеля — нетърпение, обзело всички, — и конете поеха с ход, ускоряващ се постепенно с приближаването към Версай.
От прозореца на Кметството Жилбер забеляза идещия конник, въпреки че изобщо не го позна — той си даваше сметка за тревогите, които измъчваха кралицата, още повече че от три часа бе невъзможно да се проводи куриер през тази тълпа, без да се събудят подозрения или да се покаже слабост.
При все това отгатваше само малка част от ставащото във Версай.
Ние ще върнем читателя в двореца, тъй като не желаем да му изнасяме прекалено дълга лекция по история.
Кралицата беше получила последното известие в три часа.
Жилбер бе успял да го изпрати в момента, в който кралят, минаващ под стоманения свод, влизаше цял и невредим в Кметството.
При Мария-Антоанета бе графиня Дьо Шарни, току-що станала от леглото, съборена от сериозно неразположение предния ден.
Тя бе още много бледа; едва имаше сила да отвори очи и натежалите й клепачи се спускаха отново, сякаш под бремето на някаква болка или голям срам.
Виждайки я, владетелката се усмихна, ала с онази обичайна усмивка, която за приближените изглежда като неизменна на устните на принцовете и кралете.
После, преизпълнена с радост, че Луи XVI е в безопасност, каза на хората, които я заобикаляха:
— Още една добра вест. Да можеше целият ден да мине така!
— О, мадам! — обади се един придворен. — Ваше Величество напразно се тревожи. Парижаните прекрасно знаят каква отговорност лежи на плещите им.
— Но, мадам — осмели се един не толкова доверчив придворен, — Ваше Величество сигурна ли е в истинността на новините?
— О, да! — изрече уверено Мария-Антоанета. — Онзи, който ми ги изпраща, гарантира за краля с главата си. Впрочем мисля, че е приятел.
— Е, щом е приятел, то е друго нещо! — поклони се придворният.
Мадам Дьо Ламбал, която беше на няколко крачки, се приближи.
— Това е новият лекар на краля, нали? — попита тя.
— Да, Жилбер — отвърна необмислено кралицата, без да съобрази, че нанася встрани от себе си ужасен удар.
— Жилбер! — извика Андре, потръпвайки, сякаш пепелянка бе впила зъби в сърцето й. — Жилбер — приятел на Ваше Величество!
Андре се обърна, с пламтящ поглед и юмруци, свити от гняв и срам, тя гордо обвиняваше Мария- Антоанета с погледа и държанието си.
— Ама… Все пак… — отрони кралицата, колебаейки се.
— О! Мадам, мадам! — прошепна графинята с горчив упрек в гласа.
Покрай това тайнствено произшествие настана злокобно мълчание.
Сред възцарилата се тишина по паркета в съседната стая отекнаха дискретни стъпки.
— Господин Дьо Шарни! — каза полугласно кралицата, сякаш за да предупреди Андре да се съвземе.
Шарни бе чул, Шарни бе видял, само че не бе разбрал.
Той забеляза бледността на Андре и объркването на Мария-Антоанета.
Не му се полагаше да разпитва кралицата, ала Андре бе негова съпруга и беше в правото си да поиска обяснение.
Приближи се до нея и попита с тон, издаващ съвсем приятелски интерес:
— Какво има, мадам?
