— Да, ковчежето на доктор Жилбер — извика арендаторът, заравяйки пръсти в гъстите си коси. — Това скъпоценно ковчеже.
— Вие ме плашите, татко — рече Катрин.
— Нещастен аз! — изкрещя бясно Бийо. — Не се и досетих за това! Даже и не помислих за ковчежето! О! Какво ли ще каже докторът? Какво ли ще си помисли? Че съм предател, страхливец и негодник!
— Но, Боже мой! Какво съдържаше това ковчеже, татко?
— Не знам. Знам само, че поех отговорност за него пред доктора да го съхранявам с цената на живота си и че би трябвало да се оставя да ме убият, за да го опазя.
И Бийо направи един толкова отчаян жест, че жена му и дъщеря му отстъпиха с ужас.
— Боже мой! Боже мой! Да не би да полудявате, бедни татко? — каза Катрин.
И избухна в ридания.
— Ама отговорете ми! — извика тя. — В името на небесната любов, отговорете ми!
— Франсоа, приятелю — мълвеше госпожа Бийо, — отговори на дъщеря си, отговори на жена си.
— Конят ми! Конят ми! — изкрещя арендаторът. — Да ми доведат коня!
— Но къде отивате, татко?
— Да предупредя доктора. Той трябва да бъде предупреден.
— А къде ще го намерите?
— В Париж. Не прочете ли в писмото, което ни беше пратил, че се връща в Париж? Трябва да е там. Отивам в Париж. Конят ми! Конят ми!
— И ще ни оставите така, татко? Напускате ни в такъв момент? Изпълнени с безпокойство и тревога?
— Трябва, детето ми. Трябва — повтаряше арендаторът, вземайки в ръце главата на дъщеря си и приближавайки я конвулсивно до устните си. — „Ако някога загубиш това ковчеже, каза ми докторът, или по-скоро, ако ти го откраднат, в мига, в който забележиш, Бийо, ще дойдеш да ме предупредиш където и да бъда. И нищо да не те спира, дори човешки живот.“
— Господи! Какво може да съдържа това ковчеже?
— Не знам. Онова, което знам, е, че ми беше поверено да го пазя и че не го опазих. А! Ето го и коня ми. Чрез сина, който е в колежа, сигурно ще науча къде е бащата.
И като прегърна за последен път жена си и дъщеря си, арендаторът скочи на седлото и потегли в луд галоп през нивите към пътя за Париж.
9.
Пътят за Париж
Да се върнем при Питу.
Питу бе тласкан напред от двата най-силни подтика на този свят — Страхът и Любовта.
Страхът направо му бе рекъл:
— Може да бъдеш арестуван или бит, внимавай, Питу!
И това бе достатъчно, за да препусне като елен лопатар.
Любовта му бе пошушнала чрез гласа на Катрин:
— Бягайте бързо, скъпи Питу!
И Питу бе побягнал.
Двата подтика, както казахме, го караха не да тича, а да лети.
Наистина Бог е велик, Бог е непогрешим.
Колко полезни се оказваха сега в полето дългите крака на Питу, които изглеждаха възлести, и огромните колене, толкова неграциозни за бал и танци, докато сърцето му, раздуто от страха, биеше, сякаш аха да изхвръкне!
Господин Дьо Шарни, с неговите малки ходила, фини колене и хармонично оформени прасци, никога не би могъл да бяга така.
Питу си припомни онази хубава басня за елена, оплакващ вретенообразните си крака край един вир, и въпреки че нямаше на челото накита, в който четириногото съзирало компенсация за нозете си, той се упрекна, че е презирал своите върлини. Така госпожа Бийо бе нарекла краката му, когато Питу ги разглеждаше в едно огледало.
Момъкът продължаваше да препуска през гората, оставяйки Койол вдясно, а Ивор вляво от пътеката, като се обръщаше на всеки завой, за да се огледа или по-скоро да се ослуша, защото отдавна вече нищо не виждаше; преследвачите му бяха изостанали поради онази негова бързина, за която бе дал такова великолепно доказателство, набирайки най-напред преднина от хиляда крачки, нарастваща с всеки изминал миг.
Защо Аталанта бе омъжена! Питу би я надбягал и сигурно, за да победи, не би се наложило да използва, подобно на Хипомен, хитростта със златните ябълки.
Вярно е, както казахме, че полицаите на господин Па-дьо-Лу, замаяни от плячката си, ни най-малко не се интересуваха от Питу, ала той не знаеше това.
Негонен вече от реални преследвачи, Анж продължаваше да бъде преследван от сенки.
Колкото до черните люде, те притежаваха онова доверие в самите себе си, което прави човешкото същество лениво.
— Тичай! Тичай! — казваха си, като току бъркаха в малкото джобче и усещаха да ги изпълва топлината на отплатата, с която ги бе дарил господин Па-дьо-Лу. — Тичай, клети човече! Ще те намерим винаги когато поискаме.
Което впрочем, далеч от празното самохвалство, си беше чиста истина.
И Питу не преставаше да бяга, сякаш бе могъл да чуе думите на хората на господин Па-дьо-Лу.
Когато успя, кръстосвайки изкусно стъпките си, както правят горските животни, за да заблудят хайката, та когато успя да оплете следите си в такава мрежа, че и самият Нимрод94 би могъл да се обърка, той внезапно взе решение да завие надясно и да излезе на пътя от Виле-Котре за Париж малко под Гондревил.
Като взе това решение, Питу се устреми през сечището, свърна под прав ъгъл и подир четвърт час забеляза пътя, ограден от жълт пясък и зелени дървета.
Един час след тръгването си от фермата момъкът се намираше на кралския път.
През този час бе изминал почти четири левги и половина. Това бе всичко, което можеше да се изисква от един дорест кон, препускащ в бърз тръс.
Той хвърли поглед назад. Пътят бе празен.
Хвърли поглед напред. Две жени на магарета.
Питу бе взел от малкия Жилбер една митология с гравюри. По онова време хората много се увличаха по митологията.
Историята на боговете и богините от Олимп беше част от образованието на младите хора. Разглеждайки гравюрите, Питу бе научил митологията — бе видял Зевс да се преобразява в бик, за да отвлече Европа, в лебед, за да обладае жената на Тиндарей; бе видял множество други богове да се отдават на повече или по-малко живописни превращения. Ала един таен агент на Негово Величество да се превърне в магаре, невъзможно! Самият цар Мидас е имал само магарешки уши — а той е бил цар, при това е правел злато колкото си поиска, така че е можел да си купи цялата кожа на четириногите.
Поуспокоен от онова, което виждаше, или по-скоро не виждаше, Питу се преметна през глава на тревата край пътя, обърса с ръкав едрото си зачервено лице и, легнал в свежата детелина, се отдаде на насладата да се поти на воля.
Ала омайното ухание на люцерна и риган не можеше да го накара да забрави вареното свинско на госпожа Бийо и четвъртината черен хляб, тежаща либра и половина, която Катрин му даваше на всяко ядене, сиреч три пъти на ден.
Този хляб, който тогава струваше четири и половина су либрата, огромна цена, равняваща се най-малко на девет су в наше време, този хляб, който не достигаше в цяла Франция и минаваше, само да бе годен за ядене, за онази легендарна козуначена кифла, която херцогиня Дьо Полиняк95 препоръчваше на парижаните, когато те вече нямаха и брашно.
Ето защо Питу си казваше философски, че госпожица Катрин е най-щедрата принцеса на света, а
