фермата на господин Бийо — най-разкошният дворец във вселената.
Сетне, подобно на израилтяните на брега на Йордан, той обръщаше помръкнал взор на изток, ще рече по посока на тази блажена ферма, и въздишаше.
Впрочем въздишането не е нещо неприятно за човек, който има нужда да си поеме дъх след лудо бягане.
Питу дишаше, въздишайки, и усещаше как мислите му, в един момент заплетени и объркани, се връщат заедно с дъха.
— Защо ли — каза си той тогава, — ми се случиха толкова много необикновени събития в такъв кратък промеждутък от време? Защо за три дни се струпаха повече произшествия, отколкото през целия ми останал живот?
— Защото сънувах котка, която бе враждебно настроена към мен — рече си Питу.
И направи жест, който означаваше, че изворът на нещастията му е пределно ясен.
— Да — добави подир миг на размисъл, — но това не е логика като тази на моя уважаван абат Фортие. Съвсем не защото съм сънувал сърдита котка станаха всички тези истории. Сънят е даден на човека само за да го предупреждава.
— Не знам кой автор — продължи Питу — бе казал: „Ти си сънувал, внимавай.“
—
— Учудващо е — додаде Питу, възхитен от познанията си — как го знам латинския, откакто не го изучавам.
И след това славословие на самия себе си потегли отново.
Питу вървеше с широка, макар и по-спокойна крачка. Така можеше да изминава по две левги на час.
И ето че два часа по-късно Нантьой бе останал далеч и той се отправяше към Дамартен.
Изведнъж ухото му, тренирано като на осаг97, долови тропот от подкови, отекващ по пътя.
— Охо! — възкликна Питу, изричайки знаменития стих на Вергилий: —
И се огледа.
Ho не видя нищо.
Бяха ли това магаретата, които бе задминал при Левинян и които бяха препуснали в галоп? Не, защото по пътя звънтяха железни нокти, както казва поетът, а в Арамон и дори във Виле-Котре Питу не познаваше друго магаре, освен това на госпожа Сабо, което да е подковано, а госпожа Сабо пренасяше пощата между Виле-Котре и Крепи99.
Така че той забрави временно тропота, който бе чул, и се върна отново към размишленията си.
Какви бяха тези черни мъже, които го бяха разпитвали за доктор Жилбер, които му бяха вързали ръцете, които го бяха преследвали и от които накрая бе избягал?
Откъде идваха тези хора, съвършено непознати в целия кантон?
Какво в частност имаха да уреждат с Питу, който не ги бе виждал никога?
Как, без той да ги познава, те го познаваха? Защо госпожица Катрин му бе казала да тръгне за Париж и защо, за да улесни пътуването му, му бе дала един луидор от четирийсет и осем франка, сиреч двеста и четирийсет либри хляб, по четири су либрата, храна за осемдесет дни, тоест за близо три месеца, при малки ограничения?
Дали госпожица Катрин предполагаше, че Питу може или ще трябва да отсъства осемдесет дни от фермата?
Изведнъж той потръпна.
— А! — свъси вежди. — Пак този тропот!
И се озърна.
— Този път не се лъжа — каза си, — тропотът, който чувам, е от галопиращ кон. Скоро ще се покаже на баира.
Едва си го бе помислил, и един кон се появи горе на малкия хълм, който Питу току-що бе оставил зад гърба си, ще рече на около четиристотин крачки от него.
Той, който не бе допуснал, че агент от полицията може да се превърне в магаре, изцяло допускаше, че би могъл да яхне кон, за да догони жертвата, която му се изплъзваше.
Страхът, който го беше напуснал за момент, го обхвана отново и го дари с крака, по-дълги и по- неуморими от онези, с които така чудесно си бе послужил преди два часа.
Ето защо, без да разсъждава, без да поглежда назад, без дори да се опитва да прикрие бягството си, разчитайки на превъзходството на стоманените си прасци, с един скок Питу се прехвърли от другата страна на крайпътния ров и се втурна през полето по посока на Ерменонвил. Той не знаеше, че това е Ерменонвил. Само забеляза на хоризонта върхарите на няколко дървета и си каза:
— Ако стигна до тези дървета, от които несъмнено започва гора, аз съм спасен.
И се устреми към Ерменонвил.
Този път трябваше да се удържи победа над препускащ кон. Така че Питу се носеше не на нозе, а на криле.
Още повече, че след като беше изминал стотина крачки през нивите, бе хвърлил поглед назад и бе видял ездача да кара коня си да направи огромния скок, който самият той бе направил над крайпътния ров.
От този момент насетне за беглеца нямаше съмнение, че именно него преследва конникът, и той удвои бързината, без повече да се обръща назад, от страх да не загуби време. Онова, което сега ускоряваше неговия бяг, не беше тропотът на подковите; шумът се притъпяваше в полята с люцерна и угарите. Онова, което ускоряваше неговия бяг, бе нещо като вик, който го следваше по петите, последната сричка от името му, произнасяно от ездача, едно „У!“, което приличаше на ехо от гнева му и сякаш цепеше въздуха.
Ала след десет минути лудо бягане Питу усети тежест в гърдите и прилив на кръв в главата. Очите му започнаха да играят в орбитите. Стори му се, че коленете му нарастват до значителни размери, а бъбреците му се изпълват с малки камъчета. От време на време се спъваше в пръстта, той, който обикновено вдигаше крака така високо, че се виждаха всички гвоздеи на подметките му.
Най-накрая конят, роден с превъзходство над човека в изкуството на бягането, взе надмощие над двуногия Питу, който в същото време чуваше ездача да вика вече не „У!“, а високо и ясно: „Питу! Питу!“
Беше свършено, всичко бе загубено.
Все пак момъкът се помъчи да продължи да бяга; това бе по-скоро машинално движение, движеше се по силата на инерцията. В миг коленете му изневериха. Той се олюля и се просна с дълбока въздишка по лице на земята.
Но падайки, твърдо решен да не става повече, поне по своя воля, получи удар с камшик през кръста. Разнесе се яка ругатня, която не му бе непозната, и един много познат глас кресна:
— Така значи, хайванино! Така значи, глупако! Зарекъл си се да умориш Каде.
Името на Каде прекрати колебанията на Питу.
— А! — възкликна той, обръщайки се по гръб. — Чувам гласа на господин Бийо.
Това наистина беше Бийо. След като Питу се увери в самоличността му, се надигна на седалището си.
От своя страна арендаторът бе укротил Каде, целия окъпан в бяла пяна.
— Ах, скъпи господин Бийо! — извика Анж. — Колко сте добър, да тичате така подир мен! Кълна ви се, че щях да се върна във фермата, щом свършеше двойният луидор на госпожица Катрин. Но след като сте тук, ето, вземете си го, защото в крайна сметка той си е ваш, и да се прибираме във фермата.
— Хиляди дяволи! — каза Бийо. — Става въпрос тъкмо за фермата! Къде са шпионите?
— Шпионите ли? — попита Питу, който не разбираше много добре значението на тази дума, влязла неотдавна в езика100.
— Да! Шпионите — кимна Бийо, — мъжете в черно, ако така ти е по-ясно.
