— Фърфете си по бътя — каза му, — фърфете пързо.
— Простете, капитане — отвърна Бийо, — но отивам в Париж.
— Босле?
— И понеже ви виждам насред пътя, боя се, че не може да се мине през бариерите.
— Минафа се.
И Бийо се качи на коня и действително премина.
Ала само за да попадне на хусарите на Бершени102, които изпълваха Ла Вилет.
Този път си имаше работа със съотечественици, които разпита с по-голям успех.
— Господине — поде той, — какво става в Париж, моля?
— Става, че вашите побеснели парижани си искат своя Некер — каза един хусар — и стрелят по нас, сякаш това ни интересува.
— Искат си Некер103! — извика Бийо. — Та какво се е случило с него?
— Ами кралят го уволни104.
— Кралят е уволнил господин Некер! — изрече арендаторът с изумлението на вярващ, който чува за светотатство. — Кралят е уволнил този велик човек?
— О, Боже мой! Да, драги, и дори нещо повече — този велик човек е на път за Брюксел.
— Е, добре! В такъв случай ще се повеселим! — изкрещя със страшен глас Бийо, без да го е грижа за грозящата го опасност, бунтувайки се сред хиляда и двеста, може да бяха и хиляда и петстотин роялистки кавалеристи.
Той яхна отново Марго и я пришпори свирепо към бариерите105.
Колкото повече се приближаваше, виждаше огънят да се разраства и да става по-ален — ярък огнен стълб се издигаше към небето.
Гореше самата бариера.
Една ревяща, разярена тълпа, в която жените, както обикновено, викаха и заплашваха по-ожесточено от мъжете, подклаждаше пламъците с останки от мебелите и книжата на данъчните служители на бариерата.
От към пътя унгарските и германските полкове наблюдаваха това опустошение с пушки при нозе и окото им не мигваше.
Бийо изобщо не се спря пред тази огнена преграда. Той смушка животното да препусне през пожара. Марго прескочи храбро пламтящата бариера, ала от другата страна се натъкна на плътна маса от хора, изтеглящи се от центъра на града към предградията, едни пеейки, други скандирайки: „На оръжие!“
Бийо имаше вид на такъв, какъвто си беше, сиреч солиден земеделец, който идва в Париж по свои дела. Може би викаше малко по-високо: „Път! Път!“ Но Питу повтаряше толкова учтиво след него: „Път! Дайте път, моля ви!“, че единият коригираше другия. Никой нямаше интерес да пречи на Бийо да си върви по своите работи, така че го пропуснаха да мине.
Марго беше възвърнала силите си; огънят бе поопърлил косъма й и всички тези необичайни крясъци я караха да настръхва. Сега Бийо бе принуден да сдържа сетните й усилия от страх да не стъпче многобройните любопитни, струпали се пред портите, и не по-малко многобройните любопитни, устремени към бариерата.
Бийо се промъкна, дърпайки наляво и надясно Марго, чак до булеварда; ала там бе заставен да спре.
Преминаваше шествие, идващо от Бастилията и насочило се към склада за мебели, тези два каменни възела, закопчаващи по онова време пояса около хълбоците на Париж106.
Това шествие, което заливаше булеварда, следваше една носилка. На нея бяха сложени два бюста — единият забулен с траурен воал, другият — увенчан с цветя.
Забуленият с креп бе на Некер, министъра, не изпаднал в немилост, а уволнен; увенчаният с цветя беше на херцог Д’Орлеан, който в кралския двор открито бе взел страната на икономиста от Женева.
Бийо се поинтересува каква е тази процесия, казаха му, че това е израз на народната почит към господин Некер и неговия защитник, херцог Д’Орлеан.
Арендаторът бе роден в край, в който името на херцог Д’Орлеан се тачеше от век и половина насам. Той принадлежеше към школата на философите, следователно гледаше на Некер не само като на велик министър, но и като на апостол на хуманността.
Обяснението, което получи, му бе достатъчно, за да се въодушеви. Бийо скочи от коня, без много добре да знае какво прави, викайки: „Да живее херцог Д’Орлеан! Да живее Некер!“, и се смеси с тълпата.
Щом веднъж се слееш с тълпата, индивидуалната свобода изчезва. Както е известно на всекиго, човек загубва собствената си свободна воля, иска онова, което иска тълпата, и прави всичко, което прави тя. Впрочем на Бийо му бе още по-лесно да се остави да бъде увлечен, защото беше по-скоро в челото, отколкото на опашката на процесията.
Шествието крещеше с все сила: „Да живее Некер! Стига чужди войски! Долу чуждите войски!“
Бийо вля мощния си глас в този нестроен хор.
Едно превъзходство, каквото и да е то, винаги се оценява от народа. Парижанинът от предградията със слаб или дрезгав глас, изтощен от гладуване или разяден от виното, парижанинът от предградията отдаде дължимото на плътния, свеж и звучен глас на Бийо и му стори път, така че без много да бъде блъскан, мушкан с лакти или притискан, арендаторът успя да се добере чак до носилката.
След десет минути един от носачите, чийто ентусиазъм надхвърляше силите му, му отстъпи мястото си.
Както се вижда, Бийо бързо напредваше.
Вчера обикновен пропагандатор на брошурата на доктор Жилбер, днес той беше едно от оръдията на триумфа на Некер и херцог Д’Орлеан.
Ала едва бе стигнал до този преден пост, когато една мисъл прониза съзнанието му:
Какво стана с Питу? Какво стана с Марго?
Все така крепейки носилката, Бийо извърна глава и на отблясъците от факлите, които придружаваха шествието, на светлината, струяща от всички прозорци наоколо, забеляза насред тълпата нещо като подвижно възвишение, образувано от пет-шест викащи и жестикулиращи фигури.
Не беше трудно да се различи сред тях гласът и да се разпознаят дългите ръце на Питу.
Момъкът правеше каквото можеше, за да брани Марго, но въпреки усилията му кобилата бе завладяна. Сега Марго не носеше Бийо и Питу — товар, вече твърде почетен за бедното животно.
Кобилата носеше всичко, което можеше да издържи на гърба си, на задницата, на шията.
В нощта, която придава фантастични размери на нещата, Марго приличаше на слон, натоварен с ловци, тръгнали да правят хайка за тигър.
На широкия й гръб се бяха настанили пет-шест екзалтирани парижани, които крещяха: „Да живее Некер! Да живее херцог Д’Орлеан! Долу чужденците!“
На което Питу отговаряше:
— Ще задушите Марго.
Опиянението бе всеобщо.
На Бийо му мина за миг през ума да отиде и да помогне на Питу и на Марго, ала размисли, че ако дори за секунда се откаже от завоюваната чест да държи един от прътите на носилката, повече не ще успее да се добере отново. Сетне съобрази, че в крайна сметка, поради уговорената с Льофран размяна на конете, Марго му принадлежи и че ако с животното се случи някакво нещастие, ще става въпрос за триста- четиристотин ливри, и че той, Бийо, е достатъчно богат, за да пожертва триста-четиристотин ливри за родината.
В това време шествието зави наляво и слезе по улица „Монмартр“ до площад „Виктоар“. При Пале Роаял имаше голямо задръстване, група хора със зелени листа на шапките скандираха: „На оръжие!“
Трябваше да се разбере дали запушилите улица „Вивиен“ бяха приятели или врагове. Зеленото бе цветът на граф Д’Артоа. Защо бяха със зелени кокарди?
