След мигновен разговор положението се изясни.
Научавайки за изгонването на Некер, един млад мъж бе излязъл от кафене „Фоа“, беше се качил на една маса и с размахан пистолет в ръка бе извикал: „На оръжие!“
При този възглас всички, разхождащи се наоколо, се бяха втурнали към него, крещейки на свой ред: „На оръжие!“
Вече споменахме, че чуждестранните полкове се намираха край Париж. Сякаш имаше австрийско нашествие — имената на командващите тези полкове стряскаха френските уши: Рейнак, Салис-Самад, Дисбах, Естерхази, Рьомер107. Стигаше само да бъдат назовани, за да се даде на тълпата да разбере, че това са вражески имена. Младият мъж ги назова. Той съобщи, че швейцарците, разположени на лагер на Елисейските полета с четири оръдия, трябва да влязат същата вечер в Париж, предшествани от драгуните на принц Дьо Ламбеск. Мъжът предложи нова кокарда, която да не е като тяхната, откъсна едно листо от кестен и го затъкна на шапката си. В един-единствен миг всички присъстващи го бяха последвали. Три хиляди души за десет минути оголиха дърветата около Пале Роаял.
Сутринта името на младия мъж бе никому неизвестно, вечерта бе в устата на всички.
Този млад мъж се наричаше Камий Демулен108.
Познаха се, побратимиха се, прегърнаха се; и шествието продължи по пътя си.
По време на принудителния престой любопитството на онези, които не можеха да видят нищо, дори вдигайки се на пръсти, бе натоварило с ново бреме юздите, седлото, подопашния ремък и стремената на Марго, така че в момента, когато трябваше да тръгне отново, клетата кобила буквално се сгромоляса.
На ъгъла на улица „Ришельо“ Бийо хвърли поглед назад. Марго беше изчезнала.
Той въздъхна в памет на бедното животно. После с все сила призова трикратно Питу, както правели римляните на погребенията на близките си. Стори му се, че чува от недрата на тълпата да излиза един глас, който отвръща на неговия. Ала този глас се изгуби в неясните полузаплашителни, полувъзторжени викове, въздигащи се към небето.
Шествието следваше своя ход.
Всички магазини бяха затворени, но всички прозорци бяха отворени и от тях долитаха окуражителни възгласи, които опияняваха още повече тълпата.
Така стигнаха до площад „Вандом“.
Там обаче процесията бе спряна от едно непредвидено препятствие.
Подобно на стволовете на дървета, които се подмятат по вълните на придошла река и които, срещайки подпората на някой мост, отскачат назад върху останките, носени подире им, народната армия налетя на отряд от германски наемници на площад „Вандом“.
Тези чуждестранни войници бяха драгуни, които, като съзряха прииждащото множество по улица „Сент Оноре“, което започваше да се разлива по площад „Вандом“, отпуснаха юздите на конете, загубили търпение да стоят на едно място цели пет часа, и препуснаха в галоп, връхлитайки върху народа.
Носачите на носилката поеха първия удар и бяха съборени под тежестта на товара си. Един савоец, който вървеше пред Бийо, се изправи пръв, грабна отново изображението на херцог Д’Орлеан и закрепвайки го на края на един прът, го издигна над главата си, викайки: „Да живее херцог Д’Орлеан!“, когото никога не бе виждал, или пък: „Да живее Некер!“, когото не познаваше.
Бийо щеше да стори същото с бюста на Некер, ала беше изпреварен. Един млад, двайсет и четири- двайсет и пет годишен мъж, облечен достатъчно елегантно, за да заслужи определението конте, го бе проследил с поглед, което му беше по-лесно, отколкото на Бийо, който го носеше, и веднага щом бюстът докосна земята, той се хвърли отгоре му.
Арендаторът напразно търсеше наоколо, ликът на Некер беше вече на върха на нещо като пика и, приближен до този на херцог Д’Орлеан, привличаше голяма част от множеството.
Изведнъж един проблясък осветява площада. В същия миг се разнася гърмеж, просвистяват куршуми. Нещо тежко удря Бийо по челото и той пада. В първия миг мисли, че е мъртъв.
Но тъй като не загубва съзнание, и понеже, освен остра болка в главата, не чувства нищо друго, решава, че най-много да е ранен, и вдигайки ръка към челото си, за да провери сериозността на раната, установява едновременно, че само е контузен в главата и че ръцете му са червени от кръв.
Младият мъж с хубавите дрехи, който крачеше пред Бийо, току-що бе получил един куршум в гърдите. Мъртвият беше той. Тази кръв бе негова. Ударът, усетен от Бийо, беше от бюста на Некер, който, загубил опора, се бе стоварил на главата му.
Арендаторът надава вик, наполовина от ужас, наполовина от ярост.
Той се отдръпва от младия човек, гърчещ се в конвулсиите на агонията. Онези, които го заобикалят, също отстъпват, а викът, който се е изтръгнал от Бийо, подет от тълпата, се проточва като скръбно ехо до последните групи по улица „Сент Оноре“.
Този вик е един нов бунт. Разнася се втори гърмеж и веднага дълбоки дупки, издълбани в масата от хора, обозначават пътя на куршумите.
Да поеме бюста, чието лице е омърсено с кръв, да го вдигне над главата си, да протестира с мъжкия си глас с риск да бъде убит подобно на красивия млад мъж, чието безжизнено тяло е простряно в нозете му — това е, към което възмущението подтиква Бийо и което той прави в устрема на своя ентусиазъм.
Ала в миг една широка и силна длан ляга на рамото на арендатора и го притиска така, че е принуден да се огъне под тежестта й. Бийо иска да се изплъзне, но една друга длан, не по-малко тежка от първата, се стоварва на другото му рамо. Ръмжейки гневно, той се обръща, за да види с какъв противник си има работа.
— Питу! — извиква.
— Да, да — отвръща момъкът, — наведете се.
И удвоявайки усилията си, Питу успява да накара упорстващия арендатор да залегне до него.
Едва е положен с лице към земята, когато отеква трети залп. Савоецът, който носи бюста на херцог Д’Орлеан, се превива на свой ред, ударен от куршум в бедрото.
После се чува трошене на паваж под желязо. Драгуните зареждат трети път. Един кон, полудял и яростен, като онзи от Апокалипсиса109, профучава над нещастния савоец, който усеща ледено острие да прониква в гърдите му. Той пада върху Бийо и Питу.
Бурята отминава, достигайки до дъното на улицата, където заглъхва сред ужас и смърт. Единствено труповете остават по паважа. Всички побягват в съседните улици. Прозорците се затварят. Зловеща тишина сменя вдъхновените викове и гневните възгласи.
Бийо изчака един миг, удържан от благоразумния Питу; сетне, усещайки, че опасността се отдалечава заедно с шума, той се надигна на едно коляно, докато Питу, подобно на заека, скрит в леговището си, започна да надига не главата, а ушите си.
— Е, господин Бийо! — рече Питу. — Мисля, че право казвахте и че пристигнахме в добър момент.
— Хайде, помогни ми.
— Какво ще правим? Ще бягаме ли?
— Не. Младото конте е мъртво, но бедният савоец е само припаднал, както ми се струва. Помогни ми да го качим на гърба ми. Не можем да го оставим тук да бъде довършен от тези проклети германци.
Бийо говореше на език, който стигаше право до сърцето на Питу. Той не намери какво да възрази, освен да се подчини. Хвана тялото на окървавения савоец и го натовари, както би направил с някой чувал, на рамото на якия арендатор, който, като видя, че улица „Сент Оноре“ е свободна и видимо пуста, пое заедно с Питу по пътя към Пале Роаял.
11.
Нощта на 12 срещу 13 юли110
Отначало улицата се бе сторила празна и пуста на Бийо и Питу, защото драгуните, втурвайки се да преследват основната маса бегълци, се бяха отправили към пазара „Сент Оноре“ и се бяха пръснали по улиците „Луи льо Гран“ и „Гайон“. Но колкото повече Бийо напредваше към Пале Роаял, процеждайки инстинктивно през зъби думата „мъст“, по съседните ъгли, на изхода на алеите, на прага на вратите се появяваха хора, които, отначало безмълвни и слисани, се оглеждаха наоколо и уверили се в отсъствието на
