— Аха, мъжете в черно! Не смятате ли, скъпи господин Бийо, че не съм се забавлявал с това да ги чакам?
— Браво! Тогава те са някъде назад.
— Мога само да се гордея, ала след бягането, което му хвърлих, това е най-малкото, струва ми се.
— А щом си сигурен в преднината си, защо препускаше като бесен?
— Ами защото реших, че е шефът им, който, за да не се посрами, ме преследва на кон.
— Виж ти! Не си толкова глупав, колкото те мислех. Тогава, щом пътят е свободен — напред към Дамартен.
— Как напред?
— Така! Ставай и тръгвай с мен!
— Значи отиваме в Дамартен?
— Да. Ще взема един кон от кръстника Льофран, ще му оставя Каде, който е капнал, и довечера ще продължим за Париж.
— Както кажете, господин Бийо, както кажете!
— Е, добре! Напред!
Питу направи усилие да се подчини.
— Много бих искал, драги господин Бийо, но не мога — рече той.
— Не можеш ли да се изправиш?
— Не.
— Та ти току-що така пъргаво се надигна.
— Няма нищо чудно в това, след като чух гласа ви и в същото време все едно получих удар с камшик по гърба. Ала тези неща стават само по веднъж. Сега свикнах с гласа ви, а колкото до камшика, сигурен съм, че вече няма да го употребите за друго, освен да направлявате бедния Каде, който е загрял почти толкова, колкото мен.
Логиката на Питу, която общо взето бе същата като тази на абат Фортие, убеди и почти трогна арендатора.
— Нямам време да се разнежвам от ориста ти — отвърна той. — Но хайде, направи едно усилие и се качи на задницата на Каде.
— Та това ще довърши клетия Каде! — възпротиви се Питу.
— Ами! След половин час ще бъдем при Льофран.
— Скъпи господин Бийо — каза Питу, — струва ми се напълно излишно и аз да ходя при чичо Льофран.
— И защо?
— Защото, ако вие имате нужда да отидете в Дамартен, аз нямам.
— Да, но аз имам нужда да дойдеш в Париж. В Париж ще си ми нужен. Юмруците ти са здрави, а аз съм сигурен, че там ще се раздават яки удари.
— Аха! — рече Питу, очарован от перспективата. — Така ли мислите?
И той се покатери на Каде, или по-скоро Бийо го теглеше като чувал с брашно.
Арендаторът излезе отново на пътя и толкова добре си послужи с поводите, коленете и шпорите, че за по-малко от половин час, както беше казал, пристигнаха в Дамартен.
Бийо влезе в града по една позната уличка. Стигна до фермата на Льофран и като остави Питу и Каде насред двора, изтича право в кухнята, където Льофран, който се готвеше да направи една обиколка из полето, закопчаваше гетите си.
— Бързо, бързо — каза му той, преди човекът да се е съвзел от изненадата, — дай ми най-здравия си кон.
— Това е Марго — отговори Льофран. — Тъкмо е оседлано, доброто животно. Щях да яздя.
— Е добре, нека е Марго! Само че те предупреждавам, възможно е да я уморя.
— Хубаво! И защо ще уморяваш Марго, питам аз?
— Защото трябва тази вечер да бъда в Париж — заяви Бийо с мрачен вид.
И направи към Льофран един от най-многозначителните масонски жестове.
— Умори Марго, но в такъв случай ще ми дадеш Каде — рече Льофран.
— Прието.
— Чаша вино?
— Две.
— Ама ти май не си сам?
— Не, там има един добър момък, когото водя със себе си и който е толкова изтощен, че нямаше сили да дойде дотук. Накарай да му дадат нещо.
— Веднага, веднага — каза Льофран.
За десет минути двамата мъже изпиха по бутилка вино, а Питу погълна един хляб от две либри и половин либра сланина. Докато се хранеше, един прислужник от фермата, симпатяга и добряк, го разтриваше със стиска свежа люцерна, както би направил с любимия си кон.
И така, поободрен, Питу глътна на свой ред чаша вино, от трета бутилка, опразнена с още по-голяма бързина поради неговото участие. След което Бийо яхна Марго, а Анж, скован като пергел, бе качен на задницата й.
Доброто животно, подканено от шпорите, веднага препусна храбро под двойния товар към Париж, без да спира да гони мухите с мощната си опашка, чиито дебели косми отупваха прахоляка от гърба на Питу и шибаха от време на време кльощавите му прасци през зле опънатите чорапи.
10.
Онова, което ставаше в края на пътя, по който вървеше Питу, сиреч в Париж
От Дамартен до Париж имаше още осем левги. Първите четири бяха изминати с лекота, но от Бурже нататък краката на Марго, макар и подтиквани от дългите нозе на Питу, все повече се сковаваха. Нощта падаше.
Когато стигнаха в Ла Вилет, на Бийо му се стори, че съзира откъм Париж да се извиват пламъци.
Той накара Питу да погледне червеникавата светлина на хоризонта.
— Ама вие не виждате ли — каза му момъкът, — че това е лагер на войски, които са запалили огньове?
— Какво! Войски ли? — попита Бийо.
— Има ги много от тази страна — рече Питу, — защо пък да няма и там?
Действително, поглеждайки внимателно надясно, арендаторът видя равнината Сен Дьони осеяна с тъмнеещи отряди пехота и кавалерия, които вървяха безмълвно в мрака.
Сегиз-тогиз оръжията им проблясваха под бледата светлина на звездите.
Питу, който при нощните си походи в гората бе навикнал да се ориентира в тъмното, дори показа на господаря си оръдия, затънали до главините на колелата сред разкаляните ниви.
— Охо! — изръмжа Бийо. — Значи там има нещо ново? Да побързаме, момче, да побързаме.
— Да, да, там има огън — извика Питу, който се бе надигнал на задницата на Марго. — Вижте! Вижте! Виждате ли искрите?
Марго се спря. Бийо скочи от седлото и отправяйки се към една група войници със синьо-жълти униформи, които лагеруваха под крайпътните дървета, попита:
— Другари, можете ли да ми кажете какво става в Париж?
Ала войниците му отговориха с няколко ругатни на немски.
— Какво, по дяволите, казват? — извърна се Бийо към Питу.
— Изобщо не е на латински, драги господин Бийо — промълви момъкът разтреперан, — това е всичко, което мога да кажа.
Бийо размисли и се огледа.
— Ама че съм глупак! — рече той. — Да взема да се обърна към кайзеровците101.
И от любопитство остана на средата на пътя. Един офицер се приближи до него.
