Все още стряскащ се в съня си, блед от загубената кръв, Шарл спеше на рамото на вярната си дойка, която, облегната на леглото му, от три часа не бе променила положението си от страх да не наруши съня на своето любимо дете.
Лека пяна избликваше от време на време върху устните на болния и дойката я изтриваше с тънка извезана батистена кърпичка. На възглавницата имаше друга кърпа, цялата в кръв.
Катерина помисли за миг да вземе тази кърпа, но се сети, че кръвта, примесена със слюнка, може би не би дала същия резултат. Тя запита дойката дали лекарят е пуснал кръв на сина й, както й беше казал. Дойката отговори утвърдително и дори обясни, че изтекла толкова кръв че Шарл припаднал на два пъти. Кралицата-майка, която разбираше от медицина както всички принцеси в тази епоха, поиска да види кръвта. Нищо по-лесно от това. Лекарят беше наредил да я запазят, за да я изследва.
Кръвта беше поставена в легенче в тоалетната стая до спалнята. Катерина влезе, за да я види, и напълни с кръв малко шишенце, което беше донесла за тази цел. После се върна в стаята, криейки в джобовете пръстите си, за да не издадат те кощунството, което бе извършила. Точно когато тя застана на прага на тоалетната стая, Шарл отвори очи и бе поразен от вида на майка си. Тогава си спомни като след сън всичките си лоши мисли и каза:
— Ах, вие ли сте, ваше величество? Е, добре, съобщете на вашия обичан син, на вашия мил Анри д’Анжу, че аудиенцията ще се състои утре.
— Скъпи Шарл — каза Катерина, — ще се състои, когато искате. Успокойте се и спете.
Шарл се вслуша в този съвет и действително затвори очи. А Катерина, която бе казала машинално тия думи, както се успокоява болен или дете, напусна стаята. Но когато чу, че вратата се затвори зад нея, Шарл се изправи изведнъж и с глас, приглушен от задуха, от който все още страдаше, извика:
— Канцлерът, печатът, дворът, всички да дойдат веднага тук!
Бавачката нежно, но властно притегли главата на краля към рамото си и за да го приспи отново, се опита да го полюлее, както когато беше дете.
— Не, не, дойке, няма да спя повече. Извикай моите хора, искам да работя тази сутрин.
Когато Шарл заговореше така, трябваше да му се подчинят. И дори дойката, въпреки привилегиите, които й бе запазил кралят, не се осмеляваше да му противоречи. Доведоха хората, които искаше да види кралят, а аудиенцията беше определена не за следния ден, това беше невъзможно, но след пет дни.
Междувременно в уречения час, тоест в пет часа, кралицата-майка и херцог д’Анжу се отправиха към Рьоне, който, предупреден, както вече е известно, за това посещение, беше приготвил всичко за тайнствения сеанс.
В стаята вдясно, тоест помещението за жертвоприношения, върху запален мангал червенееше стоманено острие, предназначено да изобрази с чудноватите си арабески промените в съдбата на този, за когото питаха оракула. На олтара бе отворена астрологическа книга и тъй като нощта беше светла, Рьоне можеше да изучава свободно съзвездията.
Анри д’Анжу влезе пръв. Той си беше сложил перука, маска скриваше лицето му, а широк нощен плащ преобразяваше фигурата му. След него влезе майка му и ако не знаеше предварително, че там я чака синът й, нямаше да го познае. Катерина свали маската си. Херцог д’Анжу запази своята.
— Направи ли наблюденията си тази нощ? — запита Катерина.
— Да, ваше величество — каза Рьоне, — и звездите вече ми разкриха миналото. Този, за когото питате, както всички родени в зодията рак, притежава пламенно и безкрайно гордо сърце. Той е могъщ и е преживял вече почти четвърт век. Досега небето му е дало слава и богатства. Така ли е, ваше величество?
— Може би — отговори Катерина.
— Донесохте ли коса и кръв?
— Ето ги.
И Катерина подаде на заклинателя една жълточервеникава къдрица и малко шишенце с кръв.
Рьоне взе шишенцето, разклати го, за да смеси фибрина със серозната течност, и отля върху зачервеното острие голяма капка от тази течна плът, която в същия миг закипя и се разля във фантастични очертания.
— О, ваше величество — извика Рьоне, — виждам го как се вие от жестоки болки! Чувате ли как стене, как вика за помощ! Виждате ли как всичко около него се облива в кръв. Виждате ли как около неговия смъртен одър се готвят велики сражения. Погледнете, ето копия, погледнете, ето шпаги!
— Дълго ли ще живее? — запита Катерина, тръпнеща от неизразимо вълнение, задържайки ръката на Анри д’Анжу, който с жадно любопитство се наведе над жаравата.
Рьоне се приближи до олтара и изрече едно заклинание, като вложи толкова жар и убедителност, че вените на слепите му очи се издуха и той бе обзет от пророчески конвулсии, от нервни тръпки, подобно на тия, които са обземали древните питии над триножника и са ги преследвали чак до смъртния им одър.
Най-сетне той се изправи и им съобщи, че всичко е готово. Взе в едната си ръка почти пълното шишенце, а в другата къдрицата, поръча на Катерина да отвори наслуки книгата и да погледне първото попаднало й място, изсипа върху стоманеното острие всичката кръв и хвърли върху жарта всичките коси, като произнесе заклинание на староеврейски, което той самият не разбираше.
В този миг херцог д’Анжу и Катерина видяха да се изписва върху острието бяла фигура, наподобяваща труп, завит в саван.
Друга една фигура, напомняща жена, се бе навела над първата.
В същия миг косите се запалиха и един светъл, бърз, остър като огнен език пламък лумна над мангала.
— Една година — извика Рьоне, — едва една година, и този човек ще бъде мъртъв. И само една жена ще плаче за него. Но не, там долу в края на острието има още една жена, която държи в прегръдките си дете.
Катерина погледна сина си и макар че тя беше майката, сякаш питаше него кои са тези две жени.
Но Рьоне още не беше млъкнал и стоманеното острие побеля; всичко постепенно се заличи.
Тогава Катерина отвори книгата наслуки и прочете с глас, който въпреки цялата й душевна сила се бе изменил, следното двустишие:
Дълбоко мълчание се възцари около жаравата.
— А за онзи, знаеш за кого става дума, какви са предсказанията за този месец? — запита Катерина.
— Цветущ както винаги, ваше величество. Освен ако победим съдбата чрез борбата между боговете, бъдещето винаги ще се усмихва на този човек. И все пак…
— Все пак какво?
— Една от звездите, образуващи неговото съзвездие, беше покрита с черен облак по време на наблюденията ми.
— А — извика Катерина, — черен облак, значи, все пак има някаква надежда?
— За кого говорите, ваше величество? — запита херцог д’Анжу.
Катерина отведе настрана сина си и му каза нещо тихо.
През това време Рьоне коленичи и при светлината на пламъка изля в ръката си последната капка кръв.
— Странно противоречие — каза той, — което показва колко несигурни са данните на обикновената наука, с която боравят простосмъртните! За всеки друг освен мен, за всеки лекар, за всеки учен, за самия метр Амброаз Паре, това е чиста, животворна кръв, така изпълнена със сила и сокове, че обещава дълъг живот на тялото, от което е излязла. А всъщност цялата тази сила трябва да изчезне много скоро. Този живот трябва да угасне, преди да е изтекла една година.
Катерина и Анри д’Анжу се бяха обърнали и слушаха. Очите на принца блестяха под маската.
— Да — продължи Рьоне, — на обикновените учени принадлежи само настоящето, а на нас принадлежи
