— Да дойде ли? — извика Маргьорит, като впи в мъжа си хубавите си изненадани очи. — Как можете да кажете подобно нещо, ваше величество? Човек, когото кралят е искал да убие… който е белязан, заплашен, да дойде, казвате вие, нима е възможно? Нима вратите на Лувъра са направени за тези, които…
— …са били принудени да избягат през прозореца, искате да кажете.
— Точно така. Вие довършихте мисълта ми.
— Прекрасно. Но щом те вече познават пътя през прозореца, защо да не минат пак оттам, ако не е възможно да влязат през вратата? Това е толкова просто.
— Мислите ли? — запита Маргьорит, поруменяла от удоволствие при мисълта да види отблизо Ла Мол.
— Сигурен съм.
— Но как да се изкачи? — запита кралицата.
— Нима не запазихте въжената стълба, която ви изпратих? Това не би подхождало на вашата обичайна предвидливост.
— Стълбата е у мен, ваше величество — каза Маргьорит.
— Отлично.
— Какво ще заповяда ваше величество?
— Много просто, закачете стълбата на балкона и я спуснете. Ако долу чака дьо Муи… изкушавам се от мисълта да вярвам, че е той… ако долу чака дьо Муи и иска да се качи, този достоен приятел ще се качи.
И без да губи хладнокръвието си, Анри взе свещта и светна на Маргьорит, за да намери стълбата. Нямаше защо да търсят дълго. Тя я бе скрила в един шкаф на прословутия будоар.
— Чудесно — каза Анри. — А сега, ваше величество, макар че не искам да прекалявам с вашата любезност, закачете, моля ви се, стълбата на балкона.
— Защо аз, а не вие, господарю? — запита Маргьорит.
— Защото най-добрите заговорници са най-предпазливи. Ако се покаже мъж, може би нашият приятел ще се изплаши, нали разбирате?
Маргьорит се усмихна и закачи стълбата.
— Така — каза Анри, като се скри. — Излезте на балкона и покажете стълбата. Чудесно! Сигурен съм, че дьо Муи ще се качи.
Действително след десет минути един мъж, опиянен от радост, прекрачи балкона, но виждайки, че кралицата не отива да го посрещне, остана няколко секунди, изпълнен с колебание. Вместо Маргьорит се приближи Анри.
— А — каза той любезно, — не бил дьо Муи, а граф дьо Ла Мол. Добър вечер, граф дьо Ла Мол. Влезте, моля!
Ла Мол остана за миг като втрещен. Може би, ако беше още на стълбата, а не беше стъпил на твърда земя на балкона, щеше да падне назад.
— Нали искахте да говорите с наварския крал по бърза работа — каза Маргьорит. — Аз го предупредих и той веднага дойде.
Анри затвори прозореца.
— Обичам те — каза Маргьорит и стисна бързо ръката на младия човек.
— Е, господине — каза Анри, подавайки стол на Ла Мол, — какво ще кажете?
— Ще кажа, ваше величество — отговори Ла Мол, — че се разделих с господин дьо Муи при градските врати. Той иска да знае дали Морвел е проговорил и дали са узнали кой е бил в стаята на ваше величество.
— Не още, но скоро ще узнаят, трябва да побързаме.
— Той мисли като вас, ваше величество, и ако утре вечер херцог д’Алансон е готов да тръгне, дьо Муи ще чака при Порт Сен-Марсел със сто и петдесет човека. Петстотин други ще ви чакат във Фонтенбло. След това ще отидете в Блоа, Ангулем и Бордо.
— Ваше величество — обърна се Анри към жена си, — аз ще бъда готов утре, а вие?
Ла Мол впи неспокоен поглед в очите на Маргьорит.
— Аз съм ви дала дума — каза кралицата — да ви последвам където и да отидете. Ще дойда. Но вие знаете добре, че д’Алансон трябва да тръгне едновременно с нас. С него няма средни положения. Той или ще ни услужи, или ще ни предаде. Ако се колебае, не бива да мръдваме.
— Знае ли той нещо за този проект, господин дьо Ла Мол? — запита Анри.
— Преди няколко дни трябваше да получи писмо от господин дьо Муи.
— Аха! — каза Анри. — Нищо не ми е казал!
— Не му се доверявайте, ваше величество — каза Маргьорит, — не му се доверявайте!
— Бъдете спокойна, аз съм нащрек. Как да дам отговор на дьо Муи?
— Не се безпокойте за това, ваше величество. Вляво или вдясно от ваше величество, видим или невидим, утре при посрещането на пратениците, той ще бъде в залата. Нека нейно величество кралицата вмъкне в речта си една дума, от която той да разбере дали сте съгласни да заминете, или не, дали трябва да бяга, или да ви чака. Ако херцог д’Алансон отказва, ще му бъдат нужни само петнадесет дни, за да реорганизира всичко от ваше име.
— Вярно — каза Анри, — дьо Муи е безценен човек.
— Ще можете ли да вмъкнете в речта си такава фраза, ваше величество?
— Нищо по-лесно от това — отговори Маргьорит.
— Тогава — каза Анри — аз ще видя утре херцог д’Алансон, нека дьо Муи бъде на пост и се постарае да разбере от половин дума.
— Той ще бъде там, ваше величество.
— Добре, господин дьо Ла Мол — каза Анри, — отнесете му моя отговор. Сигурно в околностите ви чакат кон и прислужник.
— Ортон ме чака на кея.
— Побързайте, господин графе. О, не през прозореца. Това е хубаво само в краен случай. Може да ви видят и тъй като не на всички е известно, че сте предприели това опасно пътешествие заради мен, вие ще изложите кралицата.
— Но откъде да мина, ваше величество?
— Ако не можете да влезете сам в Лувъра, спокойно можете да излезете с мен, тъй като аз зная паролата. Вие имате плащ, аз също, ще се загърнем добре и ще минем през пропуска без никакви затруднения. Впрочем ще ми се да кажа нещо на Ортон. Почакайте тук, ще отида да погледна дали няма някой по коридорите.
И Анри най-естествено излезе да провери свободен ли е пътят.
Ла Мол остана сам с кралицата.
— О, кога ще ви видя пак? — каза Ла Мол.
— Утре вечер, ако избягаме, в някоя от близките вечери в къщата на Клош-Персе, ако не избягаме.
— Господин дьо Ла Мол — каза Анри, който се върна, — да вървим. Пътят е свободен.
Ла Мол се поклони почтително пред кралицата.
— Дайте му да ви целуне ръка, кралице — каза Анри. — Граф дьо Ла Мол не е обикновен служител.
Маргьорит се подчини.
— Добре, че се сетих — каза Анри, — приберете грижливо въжената стълба, тя е скъпоценна вещ за заговорниците. Може да потрябва в най-неочакван момент. Да вървим, граф дьо Ла Мол. Елате!
Глава 43
Пратениците
На другия ден населението на Париж се беше стекло към предградието Сент-Антоан, откъдето трябваше да влязат в града полските пратеници. Кордон от швейцарци задържаше тълпата, а конни отреди проправяха път на благородниците и придворните дами, излезли да посрещнат шествието. Скоро горе при абатството „Сент-Антоан“ се появиха група конници, облечени в червено и жълто, с кожени шапки и наметки, с широки, извити като турски ятагани саби в ръка.
