През това време Коконас беше вече десет пъти притиснал приятеля си до сърцето си, бе се завъртял двадесет пъти около него, бе доближил лицето му до една свещ, за да му се нагледа, а след това коленичи пред Маргьорит и целуна края на роклята и.
— Слава богу — каза херцогиня дьо Невер, — сега поне пак ще стана поносима!
— Дявол да го вземе — извика Коконас, — намирам ви както винаги обожаема. Само ще ви кажа откровено, съжалявам, че тук няма поне триста поляци, сармати и други северни варвари, за да ги накарам да признаят, че вие сте кралицата на красавиците.
— Кротко, кротко, Коконас — каза Ла Мол, — а нейно величество Маргьорит?
— Не се отказвам от думите си! — извика Коконас с шегаджийския си тон, който му беше присъщ. — Херцогиня Анриет е кралица на красавиците, а нейно величество Маргьорит е красавица на кралиците.
Но каквото и да говореше и да правеше, пиемонтецът, изпълнен с щастие, че е намерил своя Ла Мол, не сваляше очи от него.
— Хайде, моя красива кралице — каза херцогиня дьо Невер, — да оставим тези незаменими приятели да си поговорят един час. Те имат да си казват хиляди неща, които ще пречат на общия разговор. Не е много приятно за нас, но това е единственият лек, който притежавам, предупреждавам ви, за да възвърна здравето на господин Анибал. Направете го заради мен, моя кралице, тъй като аз правя глупостта да обичам тази грозна глава, както се беше изразил приятелят му Ла Мол.
Маргьорит прошепна няколко думи на ухото на Ла Мол, който, колкото и да желаеше да види приятеля си, би предпочел обичта му да не е така тиранична… А през това време Коконас се мъчеше, протестирайки, да предизвика усмивка и ласкава дума от Анриет и съвсем лесно постигна целта си.
Тогава двете жени минаха в съседната стая, където беше приготвена вечерята.
Двамата приятели останаха сами.
Естествено първото нещо, което запита Коконас, бяха подробностите около съдбоносната вечер, когато приятелят му щеше да загуби живота си. Колкото повече задълбочаваше разказа си Ла Мол, толкова повече пиемонтецът, който, както е известно, не се вълнуваше лесно, цял се разтреперваше.
— И защо — запита той, — вместо да бягаш кой знае къде и да ме оставяш в страшно безпокойство, не се приюти при нашия господар? Херцогът, който те защити, щеше да те скрие. Аз щях да съм с теб и щях да се преструвам на тъжен, за да измамим наивниците в двора.
— Нашият господар ли? — каза Ла Мол тихо. — Херцог д’Алансон?
— Да, от това, което той ми каза, разбрах, че на него дължиш живота си.
— Аз дължа живота си на наварския крал — отговори Ла Мол.
— О — каза Коконас, — сигурен ли си в това?
— Съвършено сигурен.
— Добре. Това се казва истински, чудесен крал. Ами херцог д’Алансон каква роля е играл в цялата тази история?
— Той държеше въжето, с което щяха да ме удушат.
— Дявол да ме вземе! — извика Коконас. — Сигурен ли си в това, което казваш, Ла Мол? Как! Този блед принц, това пале, тая дрипа да иска да удуши приятеля ми, дявол да го вземе! Още утре ще му кажа какво мисля за такава постъпка.
— Да не си луд?
— Вярно. Той пак може да почне… Но няма значение. Това няма да се размине току-така.
— Хайде, хайде, Коконас, успокой се и се постарай да не забравяш, че вече е единадесет и половина, а ти си дежурен тази вечер.
— Пет пари не давам за неговите дежурства! Нека разчита, че ще се явя. Аз дежурен! Аз да служа на човек, който е държал въжето? Ти шегуваш ли се? Не, аз виждам в това пръста на провидението. Писано е било да те намеря, за да не се разделяме вече, оставам тук.
— Нещастнико, размисли, нали не си пиян?
— За щастие, защото иначе щях да подпаля Лувъра!
— Слушай, Анибал — поде Ла Мол, — бъди разумен. Върни се в двореца. Службата е свято дело.
— Ти ще се върнеш ли с мен?
— Невъзможно.
— Мислиш ли, че още искат да те убият?
— Не вярвам. Аз съм твърде незначителна личност, за да заговорничат срещу мен и да ме преследват докрай. Сигурно в момент на прищявка са поискали да ме убият и това е всичко. Принцовете се забавляваха онази вечер.
— И какво ще правиш?
— Аз ли? Нищо. Скитам, разхождам се.
— Е, добре и аз ще се разхождам като теб. Ще скитам с теб. Чудесно занимание. Освен това, ако те нападнат, ще бъдем двама и хубавичко ще ги нагласим. Нека тогава ми се яви онова насекомо, твоят херцог, ще го забода като пеперуда на стената!
— Поне си подай оставката!
— Непременно.
— В такъв случай предупреди го, че напускаш.
— Съвсем правилно, съгласен съм. Ще му пиша.
— Ще му пишеш? Какво безочие, Коконас, да пишеш на човек с кралска кръв.
— Да, кралска, кръвта на моя приятел. Внимавай — извика Коконас, разтваряйки трагично големите си очи, — внимавай, че ще се позабавлявам с етикета!
„Впрочем — каза си Ла Мол — след няколко дни той няма да има вече нужда, нито от принца, нито от когото и да било, защото, ако иска, ние ще го отведем с нас.“
Коконас взе перото, без приятелят му да се противопоставя, и без много да му мисли, съчини следното, красноречиво послание:
Ваша светлост, Вие твърде добре познавате древните писатели, така че сигурно ви е известна трогателната история на Орест и Пилад, двама герои, прочути със своите страдания и със своята дружба. Моят приятел Ла Мол не е по-малко нещастен от Орест, а аз го обичам не по-малко от Пилад. В този момент той има големи грижи, за които му е необходима моята помощ. Така че е невъзможно да се разделя с него. Ето защо със съгласието на Ваша светлост аз моля да бъда освободен от длъжност, решен да свържа съдбата си с неговата, независимо къде ще ме отведе. Надявам се, че Ваша светлост ще прецени, че важни причини ме задължават да изоставя службата си, надявам се да получа неговата прошка и се осмелявам да остана с уважение най-скромен и предан слуга на Ваша светлост.
След като завърши този шедьовър, Коконас го прочете на висок глас на Ла Мол, който сви рамене.
— Е, какво ще кажеш? — запита Коконас, който не видя или се направи, че не вижда този жест.
— Ще кажа — отговори Ла Мол, — че херцог д’Алансон ще ни се смее.
— На нас ли?
— Да, на нас двамата.
— Струва ми се, че това е по-хубаво, отколкото да ни удуши поотделно.
— Е — каза Ла Мол засмяно, — може би едното няма да попречи на другото.
— Толкова по-зле, да става каквото ще. Изпращам утре сутринта писмото. Къде ще отидем да спим, като излезем оттук?
— При метр Ла Юриер. Нали знаеш, в малката стая, където искаше да ме промушиш, когато още не бяхме Орест и Пилад.
— Добре. Ще пратя писмото в Лувъра по нашия приятел.
