— Ваше величество — каза Ортон, — направили сте ми честта да ме извикате. С какво мога да ви бъда полезен?
Лицето на Катерина се проясни, сякаш внезапно озарено от слънчев лъч.
— Накарах да те извикат, момчето ми, защото ти ми харесваш, и понеже ти обещах да се заема с твоето бъдеще, искам веднага да сдържа думата си. Нас, кралиците, ни обвиняват, че много лесно забравяме. Но ние не забравяме със сърцата си. Забравяме с ума си, който е зает с хиляди неща. Така че аз си спомних, че кралете държат в ръцете си съдбата на хората и те извиках. Ела, момчето ми, следвай ме.
Господин дьо Нансе, който смяташе, че всичко това е сериозно, наблюдаваше разнежването на Катерина с голямо учудване.
— Знаеш ли да яздиш, момченце? — запита Катерина.
— Да, ваше величество.
— В такъв случай ела в кабинета ми. Ще ти дам поръчение, което ще отнесеш в Сен-Жермен.
— На заповедите на ваше величество.
— Пригответе му кон, Нансе.
Господин дьо Нансе излезе.
— Да вървим, дете — каза Катерина. И тръгна напред. Ортон я последва. Кралицата-майка слезе на долния етаж, после тръгна по коридора, където бяха покоите на краля и на херцог д’Алансон, стигна до витата стълба, слезе още един етаж, отвори една врата, водеща в кръгла галерия, от която никой освен краля и нея нямаше ключ, покани Ортон да влезе, влезе и тя и затвори вратата след себе си. Тази галерия ограждаше като крепост няколко стаи от покоите на краля и на кралицата-майка. Приличаше на галерията в замъка Сант-Анджело в Рим или в двореца Пити във Флоренция и представляваше убежище в случай на опасност. След като затвори вратата, Катерина и младежът се озоваха в тъмен коридор. Изминаха десетина крачки — Катерина напред, Ортон след нея.
Изведнъж тя се обърна и Ортон съзря на лицето й същото мрачно изражение, което го бе поразило десет минути преди това. Очите й, кръгли като очите на котка или пантера, святкаха в мрака.
— Спри! — каза тя.
Ортон почувства как тръпка пробягна по тялото му. Смъртен студ като леден плащ се спускаше от свода. Подът беше мрачен като надгробна плоча. Погледът на Катерина бе остър, ако може така да се каже, и сякаш пронизваше гърдите на младия човек.
Той отстъпи и се прислони треперещ до стената.
— Къде е бележката, която трябваше да дадеш на наварския крал?
— Бележката ли? — смотолеви Ортон.
— Да. Да я дадеш на него или да я пъхнеш, ако отсъствува, зад огледалото?
— Аз ли, ваше величество? Не разбирам за какво говорите!
— Бележката, която ти даде преди един час дьо Муи зад градината Арбалет.
— У мен няма никаква бележка — каза Ортон, — очевидно ваше величество греши.
— Лъжеш — каза Катерина. — Дай бележката и аз ще сдържа обещанието, което ти дадох.
— Кое обещание, ваше величество?
— Ще те позлатя.
— Но у мен няма никаква бележка, ваше величество — настоя младежът.
Катерина заскърца със зъби, но се сдържа и се усмихна.
— Дай ми я — каза тя — и ще получиш хиляда златни екю.
— У мен няма никаква бележка, ваше величество.
— Две хиляди екю.
— Невъзможно. След като нямам бележка, как да ви я дам?
— Десет хиляди екю, Ортон.
Ортон видя как гневът като морски прилив запъпли от сърцето към челото на кралицата и си каза, че има само едно средство да спаси господаря си — да глътне бележката. Той понечи да пъхне ръката си в джоба, Катерина отгатна намерението му и го спря.
— Хайде, хайде, момчето ми — каза тя засмяно. — Добре, ти си верен служител. Когато кралете искат да направят някого свой слуга, не е зле да се уверят в преданото му сърце. Сега зная как да постъпя с теб. Ето, вземи тази кесия като първа награда. Иди да занесеш бележката на господаря си и му съобщи, че от днес нататък си при мен на служба. Върви, можеш да излезеш и без мен през вратата, през която дойдохме, тя се отваря отвътре.
И Катерина постави в ръката на смаяния младеж кесията, пристъпи няколко крачки напред и допря с ръка стената.
Младежът продължаваше да стои колебливо. Той не можеше да повярва, че опасността, надвиснала над главата му, се е отдалечила.
— Хайде, стига си треперил! — каза Катерина. — Нали ти казах, че си свободен да си вървиш? И ако искаш да се върнеш при мен, ще те направя богат.
— Благодаря, ваше величество — каза Ортон, — значи, вие ми прощавате?
— Нещо повече, награждавам те. Ти си чудесен разносвач на любовни бележки, мил любовен вестоносец. Само не забравяй, че господарят ти те чака.
— Ах, вярно — каза младият човек и забърза към вратата.
Но едва направи три крачки, и подът под краката му се продъни. Той се олюля, разпери ръце, нададе страшен вик и изчезна в една от клопките на Лувъра, на която Катерина бе дръпнала пружината.
— А сега — измърмори тя — заради тоя глупчо ще трябва да слизам сто и петдесет стъпала.
Кралицата отиде в стаята си, запали един закрит фенер, върна се в тайната галерия, отмести пружината, отвори вратата, зад която се разкри вита стълба, водеща сякаш към земните недра, и подтиквана от ненаситно любопитство, което всъщност беше оръдие на омразата й, тя стигна бързо до желязната врата, отваряща се на обратната страна към дъното на клопката.
Там лежеше окървавен, пребит и премазан от падането на сто стъпки дълбочина, все още потръпващ, клетият Ортон.
Зад дебелата стена се чуваше Сена, чиято вода се просмукваше до подножието на стълбата.
Катерина влезе във влажната и зловонна яма, която, откакто съществуваше, трябва да бе станала свидетел на не едно такова падане, претършува тялото, намери писмото, увери се, че е то, ритна с крак трупа, натисна с пръст една пружина, дъното се поддаде, трупът се плъзна, понесен от собствената си тежест, и изчезна към реката. После тя затвори вратата, изкачи се горе, влезе в кабинета си и прочете бележката, която съдържаше следните думи:
Тази вечер в десет часа улица Арбр-Сец, странноприемницата „Ала Бел-Етоал“. Ако дойдете, не отговаряйте. Ако не дойдете, кажете „не“ на приносителя.
Като прочете тази бележка, Катерина се усмихна. Тя мислеше само за бъдещата победа, забравила напълно с каква цена я бе извоювала.
Пък и какво представляваше Ортон? Вярно сърце, предана душа, красив юноша, нищо повече.
Това, разбира се, не би могло нито за миг да натежи в блюдото на студените везни, с които се теглят съдбите на империите.
Веднага след като прочете бележката, Катерина отиде у баронеса дьо Сов и я пъхна зад огледалото.
Като слезе, срещна в коридора капитана от гвардията.
— Ваше величество — каза господин дьо Нансе, — конят е готов, както заповядахте.
— Любезни бароне — каза Катерина, — конят е вече излишен. Аз поговорих с този младеж. Той е много глупав, за да му възложа поръчението, което исках. Мислех, че е лакей, а всъщност се оказа коняр. Дадох му малко пари и го изпратих през черния вход.
— А поръчението? — запита господин дьо Нансе.
— Поръчението ли? — повтори Катерина.
— Да, поръчението, което трябваше да занесе в Сен-Жермен? Ваше величество ще заповяда ли аз да го отнеса, или да наредя на някои от моите хора?
