— Не, не — каза Катерина, — тази вечер вие и вашите хора ще имате съвсем друга работа.
И тя влезе в стаята си изпълнена с надеждата, че тази вечер вече държи в ръцете си съдбата на проклетия наварски крал.
Глава 46
Странноприемница „А ла Бел-Етоал“
Два часа след събитието, за което ви разказахме и от което не бе останала и следа по лицето на Катерина, баронеса дьо Сов свърши работата си при кралицата и се прибра в апартамента си. Веднага след нея влезе Анри и узнавайки от Дариол, че Ортон е идвал, отиде право при огледалото и взе бележката.
Тя, както вече казахме, съдържаше следните думи:
Тази вечер в десет часа улица Арбр-Сец, странноприемницата „Ала Бел-Етоал“. Ако дойдете, не отговаряйте. Ако не дойдете, кажете „не“ на приносителя.
Бележката не беше подписана.
„Анри непременно ще отиде на срещата — каза си Катерина, — защото, дори да не иска да отиде, приносителя го няма, за да му каже «не»“.
Тя не се излъга в предположението си. Анри попита за Ортон. Дариол му каза, че е излязъл с кралицата-майка. Понеже намери бележката на мястото й и убеден, че клетото момче не е способно на измяна, Анри не се усъмни в нищо.
Той обядва както обикновено с краля, който му се скара, че е проявил такава несръчност сутринта по време на лова със соколи.
Анри се извини, че е планинец, а не човек от равнината, но обеща на Шарл да изучи този вид лов.
Катерина беше очарователна и ставайки от масата, помоли Маргьорит да й прави компания цялата вечер.
В осем часа Анри взе със себе си двама благородници, излезе с тях през Порт Сент-Оноре, направи голяма обиколка, влезе през Тур дьо Боа, премина Сена по Нелекия сал, изкачи се по улица Сен-Жак и там освободи придружаващите го, давайки си вид, че отива на любовна среща. На ъгъла на улица Матюрен го чакаше загърнат в плащ конник. Той се приближи до Анри.
— Мант — каза непознатият.
— По — отговори кралят.
Човекът веднага слезе от коня. Анри се загърна в неговия окалян плащ, яхна разпенения му кон, върна се по улица Ла Арп, премина по Пон Сен-Мишел, тръгна по улица Бартелми, прекоси отново реката на Понт-о-Мьоние, слезе по кейовете, след това сви по улица Арбр-Сек и похлопа на вратата на метр Ла Юриер.
Ла Мол седеше в познатата ни зала и пишеше дълго любовно писмо — знаете на кого.
Коконас беше в кухнята с Ла Юриер. Той наблюдаваше печенето на шест млади яребици и обсъждаше със своя приятел съдържателя кога трябва да ги свали от шиша.
Точно в този момент Анри почука на вратата. Грегоар отиде да отвори и отведе коня в конюшнята, а в това време пътникът влезе, тропайки с ботушите си по пода, сякаш за да стопли вкочанените си крака.
— Хей, метр Ла Юриер — извика Ла Мол, като продължаваше да пише, — някакъв благородник ви търси!
Ла Юриер излезе от кухнята, измери Анри от главата до петите и тъй като плащът от груб плат не му вдъхна особено уважение, запита краля:
— Кой сте вие?
— Кълна се в кръвта господня — каза Анри, сочейки Ла Мол, — господинът ще ви каже, че съм гасконски благородник и идвам в Париж, за да се представя в двора.
— Какво искате?
— Стая и вечеря.
— Хм. А имате ли лакей?
Както е известно, това беше неговият обичаен въпрос.
— Не — отговори Анри, — но се надявам да се сдобия, щом забогатея.
— Не давам под наем господарска стая без лакейска — каза Ла Юриер.
— Дори ако ви заплатя една нобла за вечерята, а утре си уреждаме сметките?
— О, много сте щедър, благороднико! — каза Ла Юриер, гледайки Анри недоверчиво.
— Не, но понеже се надявах да прекарам нощта във вашата странноприемница, която ми препоръча един благородник от моя край, който живее тук, поканих един приятел на вечеря. Имате ли хубаво арбоазко вино?
— Толкова хубаво, че и беарнецът дори не пие такова!
— Добре. Ще ви го заплатя отделно. Ето че и моят гост идва.
Действително вратата току-що се бе отворила и в залата бе влязъл друг благородник, няколко години по-възрастен от първия, въоръжен с огромна рапира.
— А — каза той, — вие сте точен, млади приятелю. За човек, който е изминал двеста левги, е похвално да дойде на минутата.
— Това ли е вашият гост? — запита Ла Юриер.
— Да — отговори първият благородник, като се приближи до човека с рапирата и му стисна ръка. — Поднесете ни вечерята.
— Тук или в стаята?
— Където искате.
— Ла Юриер — извика го Ла Мол, — моля ви, избавете ни от тези хугенотски физиономии; пред тях Коконас и аз няма да можем да си кажем нито дума.
— Занесете вечеря в стая номер две на третия — нареди Ла Юриер. — Заповядайте, господа, заповядайте!
Двамата пътници последваха Грегоар, който им осветяваше пътя.
Ла Мол ги проследи с очи, докато изчезнаха. Като се обърна, видя Коконас, подал глава от кухнята. Ококорените му очи и отворената уста придаваха наистина странно изражение на лицето му.
Ла Мол се приближи до него.
— Дявол да го вземе — каза Коконас, — видя ли?
— Какво?
— Тези двама благородници.
— Какво да им гледам?
— Бих се заклел, че това е… че това е…
— Кой?
— Ами… наварският крал и човекът е вишневия плащ.
— Кълни се, ако искаш, само че не така високо.
— Значи, и ти си ги познал.
— Разбира се.
— За какво мислиш, че са дошли тук?
— Любовни похождения вероятно.
— Мислиш ли?
— Сигурен съм.
— Ла Мол, предпочитам бой с шпаги, отколкото подобни любовни истории. Преди малко исках да се закълна, а сега съм готов да се обзаложа.
— За какво?
— Че става дума за заговор.
— Ти си луд.
— Аз ти казвам…
— А пък аз ти казвам, че ако те правят заговори, то си е тяхна работа.
— Вярно — каза Коконас. — Пък и аз вече не съм на служба при херцог д’Алансон. Да си оправят
