— Има начин, аз съм се възползувал вече веднъж и ако ваше величество иска да ме последва…
— А дьо Муи?
— Той също може да дойде с нас, но и двамата трябва да побързате.
По стълбата вече се чуваха стъпки.
— Много късно — каза Анри.
— Ах, ако някой можеше да ги задържи само за пет минути, аз бих отговарял за краля.
— Тогава действайте, господине, аз се наемам да ги задържа. Хайде, ваше величество, бързо!
— А ти?
— Не се безпокойте за мен, ваше величество, бягайте!
И дьо Муи бързо прибра чинията, салфетката и чашата на краля, за да помислят, че е бил сам на масата.
— Елате, ваше величество, елате! — извика Ла Мол, като улови краля за ръка и го повлече към стълбата.
— Дьо Муи! Храбри мой дьо Муи — каза Анри, протягайки ръка на младия човек.
Дьо Муи целуна ръката му, избута Анри вън от стаята, затвори вратата и дръпна резето.
— Да, да, разбирам — каза Анри, — той ще се остави да го заловят, а ние ще се спасим с бягство. Но кой дявол може да ни е издал?
— Елате ваше величество, бързо! Те се качват, качват се!
И действително светлината на факлите започваше да пълзи по тясната стълба, а долу се чуваше звън на шпаги.
— По-скоро, ваше величество, по-скоро! — подкани го Ла Мол.
И водейки краля в тъмнината, той го накара да се изкачи два етажа, бутна вратата на една стая, влязоха в нея, после залости вратата с резе и отвори един прозорец.
— Ваше величество — запита той, — страхувате ли се от разходки по покрив?
— Аз ли — каза Анри. — Хайде де! Нали съм ловец на диви кози?
— Добре тогава, нека ваше величество ме следва. Аз зная пътя и ще ви служа за водач.
— Вървете, вървете — каза Анри, — следвам ви.
Ла Мол прекрачи пръв и тръгна по широк перваз, завършващ с капчук, в края на който се образуваше падина от два покрива. Там имаше мансарда без прозорец в съседство с необитаем таван.
— Ваше величество — каза Ла Мол, — ето че стигнахме пристанището.
— Толкова по-добре — отговори Анри и изтри бледото си чело, оросено с капки пот.
— А сега — каза Ла Мол — нещата следват от само себе си. Таванът води към стълбата, стълбата към коридор, а коридорът към улица. Вече съм изминавал този път, ваше величество, през друга една нощ, страшна като тази.
— Добре, добре — каза Анри. — Напред!
Ла Мол се мушна пръв през отворения прозорец, стигна до зле затворена врата, отвори я, озова се в горния край на вита стълба и подавайки на краля въжето, което служеше за перило, каза:
— Елате, ваше величество!
Посред стълбата Анри се спря. Бяха стигнали до един прозорец, който гледаше в двора на странноприемница „А ла Бел-Етоал“. Оттук се виждаше как на отсрещната стълба тичат войници с шпаги и факли в ръце.
Изведнъж сред една група наварският крал забеляза дьо Муи. Той беше предал шпагата си и слизаше спокойно.
— Горкият! — каза Анри. — Храбро, предано сърце!
— Погледнете, ваше величество — каза Ла Мол, — той е съвсем спокоен. И дори се смее. Сигурно е намислил как да се измъкне, защото, както знаете, той рядко се смее.
— А младият човек, който беше с вас, къде е?
— Коконас ли? — запита Ла Мол.
— Да, граф дьо Коконас. Какво стана с него?
— О, ваше величество, не се безпокоя за него. Като видяхме войниците, той само ме запита: „Рискуваме ли нещо?“ — „Главите си“ — казах аз. „А ти ще се спасиш, ли?“ — „Надявам се.“ — „Добре тогава, аз също ще се спася“ — отговори той. И кълна ви се, ваше величество, той ще се спаси. Ако уловят Коконас, то ще означава, че на него му е било удобно да се предаде сам.
— Тогава — каза Анри — всичко е наред. Да се опитаме да се доберем до Лувъра.
— Боже мой — отговори Ла Мол, — нищо по-лесно. Да се загърнем в плащовете и да вървим. Улицата е пълна с хора, дотичали при шума. Ще ни вземат за любопитни.
Действително Анри и Ла Мол намериха вратата отворена и единственото препятствие да излязат беше задръстената от народ улица.
Все пак двамата успяха да се измъкнат по улица Аврон. Но като стигнаха до улица Пули, видяха дьо Муи и обкръжаващите го войници, предвождани от капитан дьо Нансе, да прекосяват площад Сен-Жермен- л’Оксероа.
— Аха — каза Анри, — както изглежда, водят го в Лувъра. Дявол да го вземе, входовете ще бъдат завардени. Ще вземат имената на всички, които влизат, и ако ме видят да се връщам след него, биха могли да заключат, че сме били заедно.
— Е, добре, ваше величество — каза Ла Мол, — защо да не влезете в Лувъра по друг начин, не през входа.
— Откъде, дявол да го вземе, искате да вляза?
— Ваше величество би могъл да влезе през прозореца на наварската кралица.
— Триста дяволи! — извика Анри. — Господин дьо Ла Мол, вие имате право. Изобщо не се сетих за това. Но как да предупредим кралицата?
— О — каза Ла Мол, покланяйки се с почтителна признателност, — ваше величество умее така добре да хвърля камъни!
Глава 47
Дьо Муи дьо Сен-Фал
Този път Катерина така се беше подсигурила, че не се съмняваше в успеха.
Затова към десет часа освободи Маргьорит, напълно убедена, впрочем това отговаряше на истината, че наварската кралица нямаше представа какво се кове срещу мъжа й, и отиде при краля, като го помоли да не бърза да си ляга.
Заинтригуван от тържествуващия й вид, необичаен за майка му, която обикновено се преструваше, Шарл я запита за причината, но тя му отговори само това:
— Мога да кажа единствено на ваше величество, че тази вечер той ще се освободи от двама от най- страшните си врагове.
Шарл сви недоверчиво вежди като човек, който си казва: „Ще видим“ и свирна на своята голяма хрътка. Тя дотича до него, плъзгайки се като змия, и постави изящната си и умна глава върху коляното на господаря си. После той зачака.
След няколко минути, които Катерина прекара цяла превърната в слух и зрение, отекна изстрел в двора на Лувъра.
— Какъв е този шум? — запита Шарл, смръщил вежди, а хрътката се изправи с рязко движение, наострила уши.
— Нищо — каза Катерина, — само сигнал.
— И какво означава този сигнал?
— Означава, ваше величество, че от тази минута нататък вашият единствен истински враг не може вече да ви вреди.
— Да не би да са убили някого? — запита Шарл, гледайки майка си с онзи властен поглед, който показваше, че убийството и помилването са права, присъщи само на кралската власт.
— Не, ваше величество, само са арестували двама души.
— О — измърмори Шарл, — вечно тайни сплетни, вечно заговори, за които кралят нищо не знае. Дяволи проклети, майко, мисля, че вече съм голям, достатъчно голямо момче, за да бдя сам над себе си, и нямам
