— Аз, ваше величество, да разговарям с наварския крал! — изненада се дьо Муи. — Господин дьо Нансе, който ме задържа, ще потвърди, че бях сам. Ваше величество може да го извика.
— Господин дьо Нансе! — извика кралят.
Капитанът веднага пристигна.
— Господин дьо Нансе — бързо запита Катерина, — господин дьо Муи съвсем сам ли беше в странноприемницата „А ла Бел-Етоал“?
— В стаята да, ваше величество, но не и в странноприемницата.
— А — каза Катерина, — и кой беше неговият другар?
— Не зная дали е бил другар на господин дьо Муи, ваше величество, но зная, че се измъкна през задната врата, след като повали двама от войниците ми.
— И вие сигурно сте познали този благородник?
— Аз не, но войниците ми го познаха.
— Кой беше той? — запита Шарл IX.
— Господин граф Анибал дьо Коконас.
— Анибал дьо Коконас — повтори замислено и загрижено кралят. — Същият, който изби жестоко толкова хугеноти през Вартоломеевата нощ.
— Господин дьо Коконас е придворен на херцог д’Алансон — обясни господин дьо Нансе.
— Добре, добре — каза Шарл IX, — вървете си, господин дьо Нансе, и при друг случай не забравяйте едно.
— Какво, ваше величество?
— Че сте на служба при мен и сте длъжен да се подчинявате само на мен.
Господин дьо Нансе се оттегли заднишком, покланяйки се дълбоко.
Дьо Муи се усмихна иронично на Катерина.
За миг настъпи мълчание.
Кралицата дърпаше клупа на колана си. Шарл галеше кучето си.
— Но каква цел сте преследвали вие, господине? — запита Шарл. — Служихте ли си с насилствени средства?
— Против кого, ваше величество?
— Против Анри, против Франсоа или против мен?
— Ваше величество, ние имахме отказа на вашия зет и съгласието на вашия брат. И както имах честта да ви кажа, готвехме се да измолим разрешение от ваше величество, когато се случи това нещастно произшествие в Лувъра.
— Е, какво, майко — каза Шарл, — не виждам нищо лошо в цялата история. Вие, господин дьо Муи, сте имали пълно право да искате крал. Да, Навара може да бъде и трябва да бъде отделно кралство. И това кралство като че ли нарочно е създадено за моя брат д’Алансон, който винаги е имал такова голямо желание да притежава корона, та когато ние носим нашата, не може да откъсне очи от нея. Единственото нещо, което представляваше препятствие, е правото на Анрио. Но щом Анрио се отказва доброволно…
— Доброволно, ваше величество.
— Изглежда, че такава е волята божия. Господин дьо Муи, вие сте свободен да се върнете при вашите братя, които аз наказах… малко жестоко може би, но затова ще отговарям пред бога и кажете им, че щом те желаят за наварски крал брат ми д’Алансон, френският крал удовлетворява техните желания. От този момент Навара е кралство и нейният владетел се нарича Франсоа. Необходими са само осем дни, за да напусне моят брат Париж с блясъка и великолепието, подходящи за един крал. Вървете, господин дьо Муи, вървете. Господин дьо Нансе, пуснете господин дьо Муи, той е свободен.
— Ваше величество, ще разрешите ли? — запита дьо Муи, правейки крачка напред.
— Да — отговори кралят и протегна ръка на младия Хугенот.
Дьо Муи коленичи и целуна ръка на краля.
— Добре, че се сетих — каза Шарл, задържайки го точно когато той се канеше да стане, — вие като че ли ме молехте да отдам заслуженото на този разбойник Морвел.
— Да, ваше величество.
— Не зная къде е, за да го накажа. Защото той се крие. Но ако го срещнете, разчистете си сметките сам. Давам ви право за това от все сърце.
— Ах, ваше величество — извика дьо Муи, — ето кое ме изпълва с истинска радост. Нека ваше величество остави това на мен. Не зная още къде е той, но ще го намеря, бъдете спокоен.
И дьо Муи, след като се поклони почтително на крал Шарл и кралица Катерина, се оттегли без гвардейците, които го бяха довели, да го възпрат при излизането му. Той прекоси коридорите, бързо излезе от Лувъра и щом се озова на свобода, на един дъх измина разстоянието от площад Сен-Жермен л’Оксероа до странноприемницата „А ла Бел-Етоал“. Там намери коня си, благодарение на който три часа след сцената, която току-що описахме, си отдъхна спокойно на сигурно място зад стените на Мант.
Катерина, затаила гнева си, се върна в покоите си, откъдето отиде при Маргьорит.
Там завари Анри в домашно облекло. Той сякаш се готвеше да си ляга.
— Сатана — прошепна тя, — помогни на една клета кралица, за която господ не иска вече нищо да направи!
Глава 48
Две глави за една корона
— Помолете херцог д’Алансон да дойде при мен — заповяда Шарл, след като отпрати майка си.
Господин дьо Нансе, след заповедта на краля отсега нататък да се подчинява само на него, изтича от Шарл при брат му и му предаде нареждането без никакви заобикалки.
Херцог д’Алансон се разтрепери. Той винаги трепереше пред Шарл, а още повече откакто заговорничеше срещу него и имаше причини да се страхува.
Той се яви при брат си с пресметната бързина.
Шарл стоеше прав и свиреше ловна мелодия.
Още с влизането си херцог д’Алансон забеляза в прозрачните очи на Шарл един от онези изпълнени с ненавист погледи, които познаваше така добре.
— Викали сте ме, ваше величество. Какво искате?
— Искам да ви кажа, любезни братко, че като награда за голямото приятелство, което изпитвате към мен, днес реших да изпълня едно ваше съкровено желание.
— Мое желание?
— Да, ваше. Спомнете си за какво мечтаете от известно време без да се осмелите да ми го поискате, и аз ще изпълня това желание.
— Ваше величество — каза Франсоа, — кълна ви се, единственото ми желание е кралят да продължава да бъде здрав.
— В такъв случай радвайте се, д’Алансон. Неразположението, от което страдах, когато дойдоха поляците, премина. Благодарение на Анрио се спасих от разбеснелия глиган, който искаше да ме разпори, и сега се чувствам толкова добре, че не бих могъл да завиждам и на най-цветущия човек в моето кралство. Така че можете, без да се покажете лош брат, да желаете друго нещо, а не моето добро здраве, което и без това е чудесно.
— Нищо не желая, ваше величество.
— Как не, как не, Франсоа! — поде нетърпеливо Шарл. — Вие искате наварската корона, понеже сте се разбрали с Анрио и дьо Муи: с първия, за да се откаже, с втория, за да ви я извоюва. Е добре, Анрио се отказва от нея, дьо Муи ми предаде вашето желание и тази корона, която така горещо желаете…
— Какво тази корона? — запита д’Алансон с треперещ глас.
— Тази корона, дявол да го вземе, е ваша!
Д’Алансон страшно пребледня. Цялата му кръв се изтегли в сърцето, което едва не се пръсна, а после се разля по тялото и ярка руменина пламна по бузите му. Милостта на краля в тази минута го хвърляше в отчаяние.
— Но, Ваше величество — поде той, треперещ от вълнение, като напразно се мъчеше да се овладее, — аз нищо не съм искал, никога не съм пожелавал подобно нещо!
