От полуотворената врата или от дрехите на кралицата едновременно с нея в стаята нахлу силен мирис на тежък парфюм, а през отвора на вратата д’Алансон видя бял облак гъст дим като че ли от запалено ароматно вещество в лабораторията, която кралицата бе напуснала.
Херцогът не можа да се сдържи и хвърли любопитен поглед.
— Да — каза Катерина Медичи, — изгорих няколко стари пергамента и те миришеха така лошо, че хвърлих хвойна в огъня.
Д’Алансон се поклони.
— Е — каза Катерина, криейки в широките ръкави на пеньоара ръцете си, по които имаше леки жълто- червеникави петна. — Какво ново от вчера?
— Нищо, майко.
— Видяхте ли Анри?
— Да.
— Все така ли отказва да замине?
— Решително.
— Мошеник.
— Какво казвате, ваше величество?
— Казвам, че ще замине.
— Мислите ли?
— Сигурна съм.
— Тогава той ще ни се изплъзне.
— Да — каза Катерина.
— И вие го оставяте да замине?
— Не само че го оставям, но дори ви казвам, че трябва да замине.
— Не ви разбирам, майко.
— Слушайте какво ще ви кажа, Франсоа. Един много опитен лекар, същият, който ми даде книгата за лова, нали ще я отнесете на Анри, ме увери, че наварският крал скоро ще заболее от неизлечима болест, водеща до страшно изтощение, болест, пред която науката е безсилна. Така че, нали разбирате, ако трябва да умре от толкова жестока смърт, по-добре да умре далеч от нас, отколкото пред очите ни в двореца.
— Действително — каза херцогът — това ще ни причини голяма мъка.
— Особено на вашия брат Шарл — каза Катерина. — Докато, ако Анри умре, след като му е изменил, кралят ще погледне на тази смърт като на божие наказание.
— Имате право, майко — каза възхитено Франсоа, — той трябва да замине. Но сигурна ли сте, че ще замине?
— Взела съм всички мерки. Срещата е определена в гората Сен-Жермен. Петдесет хугеноти трябва да го отведат до Фонтенбло, а там ще го чакат още петстотин.
— А сестра ми Марго ще замине ли с него? — запита д’Алансон, поколебавайки се леко, видимо пребледнял.
— Да — отговори Катерина. — Така са решили. Но щом Анри умре, Марго ще се върне вдовица и свободна.
— А Анри ще умре ли, ваше величество, сигурна ли сте?
— Поне така ме увери лекарят, който ми даде въпросната книга.
— И къде е тази книга, ваше величество?
Катерина се отправи бавно към тайнствения кабинет, отвори вратата, влезе вътре и миг след това се появи отново с книга в ръка:
— Ето я — каза тя.
Д’Алансон погледна ужасено книгата, която му подаваше майка му.
— Каква е тази книга, ваше величество? — запита разтреперан херцогът.
— Нали ви казах, синко, един труд върху изкуството да се отглеждат и обучават соколи, соколчета и други ловни птици, написана от един много учен мъж, Кастручо Кастракани, сеньор на Лука.
— И какво трябва да направя с нея?
— Да я занесете на вашия добър приятел Анрио, който ви я поискал, както сам казахте, за да изучи изкуството на лова със соколи. Тъй като днес той ще отиде на лов със соколи с краля, няма да пропусне да прочете няколко страници, за да му докаже, че следва неговите съвети и изучава това изкуство. Главното е да му дадете книгата лично на него.
— Няма да посмея — каза д’Алансон разтреперан.
— Защо? — запита Катерина. — Това е книга като всяка друга, само че е стояла толкова дълго затворена, че страниците са се слепили една с друга. Не се опитвайте да я четете вие, Франсоа, защото никой не може да я чете, без да наплюнчи пръста си, за да обръща страниците, а това е свързано с много време и труд.
— Така че само някой, който има голямо желание да стане истински ловец, би могъл да загуби време и труд над тази книга, нали? — запита д’Алансон.
— Точно така, синко, най-сетне разбрахте.
— О — каза д’Алансон, — ето че Анрио е в двора. Дайте, ваше величество, дайте я. Ще се възползувам от отсъствието му, за да я занеса в стаята му. Като се върне, той ще я намери.
— Бих предпочела да му я дадете лично на него, Франсоа, така ще бъде по-сигурно.
— Казах ви вече, че не смея — отговори херцогът.
— Хайде вървете, но поставете я поне на видно място.
— Отворена ли?… Няма нищо нередно в това да бъде отворена, нали?
— Не.
— Дайте я тогава.
Д’Алансон пое с трепереща ръка книгата, която Катерина му подаде с твърда ръка.
— Вземете, вземете — каза Катерина, — няма никаква опасност, щом аз я пипам. Освен това вие сте с ръкавици.
Но тези предпазни мерки не бяха достатъчни за д’Алансон и той обви книгата в плаща си.
— Побързайте — каза Катерина, — побързайте! Анри може всеки миг да се качи в стаята си.
— Имате право, ваше величество, отивам. И той излезе, залитайки от вълнение.
Ние сме въвеждали неведнъж вече читателя в покоите на наварския крал, карали сме го да присъствува на весели и страшни сцени в зависимост от това дали геният-покровител на бъдещия френски крал се е усмихвал, или е заплашвал.
Но може би никога сред тези стени, опръскани с кръв от убийствата, облени с вино от пиршествата, пропити с парфюми от любовта, никога този кът на Лувъра не бе виждал такова бледо лице като лицето на херцог д’Алансон, който отвори с книга в ръка вратата на спалнята на наварския крал.
Както очакваше херцогът, в тази стая нямаше никого, нито един любопитен и неспокоен поглед, за да проследи това, което той щеше да извърши. Първите утринни зари осветяваха пустия апартамент.
На стената висеше готова шпагата, която господин дьо Муи бе посъветвал Анри да носи този ден. Няколко халкички от ризницата бяха разпръснати по пода. На една маса бяха поставени богато натъпкана кесия и малка кама, а в камината все още прехвърчаха следи от пепел. Всичко това ясно показваше на д’Алансон, че наварският крал е облякъл ризница, поискал е пари от своя ковчежник и е изгорил излагащи го документи.
„Майка ми не се е излъгала — помисли д’Алансон, — мошеникът ми е изменил.“
Несъмнено тази мисъл вдъхна нова сила на младия човек, защото, след като обхвана с поглед всички кътчета на стаята, след като повдигна всички завеси, след като се увери по шума, който се носеше в двора, и по дълбокото безмълвие, което цареше в апартамента, че никой не го следи, той измъкна книгата изпод плаща си, постави я бързо на масата, където беше кесията, опирайки я на един дъбов пюпитър, украсен с резба, после се отдалечи, протегна ръка и с колебание, което издаваше страховете му, отвори с ръката си в ръкавица книгата на една гравюра, изобразяваща лов.
Щом отвори книгата, д’Алансон се отдръпна три крачки назад, измъкна ръкавицата си и я хвърли в още горящата жар, която преди малко бе погълнала документите. Гъвкавата кожа засвистя върху въглените, изви се и се просна като труп на влечуго, а след това от нея останаха само сгърчени черни остатъци.
