Д’Алансон остана така, докато пламъкът изцяло погълна ръкавицата, после сгъна плаща, в който бе обвил книгата, метна го на ръката си и се отправи бързо към стаята си. Тъкмо когато влизаше с тръпнещо сърце, дочу стъпки по витата стълба и без да се съмнява, че това може да бъде друг, а не Анри, бързо затвори вратата. После се спусна към прозореца, но от него се виждаше само част от двора на Лувъра. Анри не беше там и това още повече затвърди убеждението му, че именно той се бе прибрал.
Херцогът седна, отвори една книга и се опита да чете. Това беше историята на Франция от Фарамон до Анри II, който няколко дни след възкачването си на престола беше разрешил издаването й.
Но той не можеше да се съсредоточи. Треската на очакването го изгаряше. Кръвта биеше в слепите му очи и отекваше чак в мозъка му. Като в сън, като в транс Франсоа сякаш виждаше през стените. Погледът му проникваше в стаята на Анри въпреки тройната преграда, която го отделяше от него.
За да отстрани ужасното видение, което мислено съзираше, херцогът се опита да се съсредоточи върху друго нещо, а не върху страшната книга на дървения пюпитър, отворена на ловната гравюра. Но напразно вземаше едно подир друго оръжията си, скъпоценностите, напразно сто пъти премина по една и съща ивица на паркета, всяка подробност от тази гравюра, макар че само я бе зърнал бегло, се беше запечатала в съзнанието му. Тя представляваше един благородник на кон, който сам хвърляше примамката, извиквайки сокола, и препускаше в галоп през едно мочурище. Колкото и силна воля да имаше херцогът, споменът тържествуваше над волята му.
Освен това той не виждаше само книгата. Виждаше също така наварския крал как се приближава до тази книга, поглежда гравюрата, опитва се да прелисти страницата и понеже не успява, наплюнчва пръста си и отделя страниците една от друга.
И при тази гледка, макар напълно нереална и въображаема, д’Алансон залитна и се облегна с ръка на един стол, за да не падне, а с другата закри очи, като че ли със затворени очи не виждаше по-ясно видението, от което искаше да избяга.
Защото това видение беше неговата собствена съвест.
Но внезапно той видя как Анри прекосява двора, спира се за миг при хората, които товареха две мулета с провизии за лова, а всъщност с пари и неща за път, дава заповеди, пресича диагонално двора и явно се отправя към главния вход.
Д’Алансон остана като закован на мястото си. Значи, по тайната стълба не се бе изкачил Анри. Напразно бе изживял всичките ужаси, които изпитваше от четвърт час. Това, което се надяваше, че е свършило или ще свърши в най-скоро време, всъщност едва сега започваше.
Д’Алансон отвори вратата на стаята си, после я притвори и отиде да подслушва при другата врата, която водеше към коридора. Този път не се беше излъгал. Наистина идваше Анри. Д’Алансон позна стъпките му и дори особения звън на шпорите му. Вратата към апартамента на Анри се отвори и се затвори.
Д’Алансон се върна в стаята си и се строполи в едно кресло.
„Добре — каза си той, — ето какво става в този час: той прекосява преддверието, после първата стая, стига до спалнята. Там потърсва с очи шпагата, кесията, камата и изведнъж вижда книгата, отворена върху пюпитъра.
«Каква е тая книга — ще се запита той, — кой ми я е донесъл?»
После ще се приближи, ще види гравюрата, изобразяваща конник, който вика своя сокол, след това ще пожелае да чете, ще се опита да прелисти страниците.“
Студена пот изби по челото на Франсоа.
„Дали ще вика — помисли той, — дали това е отрова с бързо и внезапно действие? Не, не, сигурно не е. Защото майка ми каза, че той трябва да умре бавно от линеене.“
Тази мисъл малко го успокои.
Така изминаха десет минути — цял век на агония, изстрадана секунда по секунда, и всяка от тези секунди донасяше нечувани ужаси, цял свят от видения, всичко, което може да измисли въображението.
Д’Алансон не можа да издържи повече, той стана и прекоси преддверието, което почваше да се изпълва с придворни.
— Здравейте, господа — каза той, — слизам при краля.
И за да залъже разяждащото го безпокойство, а може би и за да си създаде алиби, д’Алансон наистина слезе при своя брат. Защо слизаше? Той сам не знаеше… Какво щеше да му каже?… Нищо. Той не търсеше Шарл, той бягаше от Анри.
Д’Алансон слезе по малката вита стълба и се озова пред полуотворената врата на краля.
Стражите не възпряха херцога — в дни на лов не се спазваха предписанията на етикета.
Франсоа прекоси едно след друго преддверието, салона, спалнята, без да срещне никого. Накрая си помисли, че Шарл сигурно е в оръжейната, затова бутна вратата, която я свързваше със спалнята.
Шарл седеше пред една маса във високо кресло с изработено в резба облегало, гърбом към вратата, през която бе влязъл Франсоа.
Изглеждаше потънал в някакво важно занимание.
Херцогът се приближи на пръсти. Шарл четеше.
— Бога ми! — възкликна той изведнъж. — Забележителна книга. Много бях чувал да се говори за нея, но не знаех, че я има във Франция.
Д’Алансон наостри уши и пристъпи още една крачка.
— Проклети листове — каза кралят, наплюнчвайки пръста си и пъхвайки го между двете страници, за да може да ги прелисти. — Да си помисли човек, че са залепили листовете, за да скрият от хорските погледи чудесата, които са в тях.
Д’Алансон скочи напред.
Книгата, над която се беше навел Шарл, бе същата, която той бе занесъл у Анри.
Глух вик се изтръгна от гърдите на херцога.
— Ах, вие ли сте, д’Алансон, заповядайте. Елате да видите най-хубавата книга върху ловното изкуство, която някога е излизала изпод перото на някой човек.
Първият порив на д’Алансон беше да изтръгне книгата от ръцете на брат си, но една пъклена мисъл го закова на мястото му. Страшна усмивка премина по бледите му устни и той закри с ръка очите си като заслепен.
После, идвайки малко по малко на себе си, но без да помръдне от мястото си, той запита:
— Ваше величество, как е попаднала тази книга в ръцете ви?
— Много просто. Сутринта се качих у Анрио да видя дали е готов. Той не беше в стаята си. Сигурно е отишъл в кучкарниците и в конюшните. Но вместо него намерих това съкровище, което донесох тук, за да го прегледам на спокойствие.
И кралят пак наплюнчи пръста си и пак прелисти още една непокорна страница.
— Ваше величество — измърмори д’Алансон с настръхнали коси, обзет от ужасна тревога, — ваше величество, дойдох да ви кажа…
— Оставете ме да свърша тази глава, Франсоа — каза Шарл, — и после ще ми кажете всичко, което желаете. Прочетох вече или по-скоро погълнах петдесет страници.
„Двадесет и пет пъти той е вкусил отровата! — помисли Франсоа. — Брат ми е мъртъв.“
Тогава си каза, че на небето има бог, който може би няма нищо общо със случайността.
Франсоа изтри с треперещата си ръка ледената пот, която оросяваше челото му, и зачака безмълвен да бъде дочетена главата, както бе му заповядал брат му.
Глава 50
Лов със соколи
Шарл продължаваше да чете. Увлечен от съдържанието, той поглъщаше страниците. А всяка страница, както вече казахме, се отделяше трудно от следващата страница било поради влагата, на която дълго време са били изложени, било поради друга причина. Д’Алансон наблюдаваше с блуждаещи очи това страшно зрелище, чиято развръзка единствен той прозираше.
„О — помисли си той, — какво ли ще стане тук? Как! Аз ще замина, ще отида в изгнание, ще тръгна да търся някакъв въображаем престол, докато Анри при първото известие за болестта на Шарл ще се върне в някоя крепост на двадесет левги от столицата, за да дебне плячката, която случайността ни поднася. И с
