премина вратите на Лувъра и се спусна като лавина по пътя за Сен-Жермен сред виковете на народа, който приветстваше младия крал, угрижен й замислен, яхнал белия си като сняг кон.
— Какво ви каза той? — запита Маргьорит Анри.
— Поздрави ме, че съм избрал бръз кон.
— Само това ли?
— Да.
— Тогава знае нещо.
— Страхувам се, че е тъй.
— Да бъдем предпазливи.
По лицето на Анри заигра една от онези хитри усмивки, които му бяха така присъщи и които означаваха особено за Маргьорит: „Бъдете спокойна, приятелко.“
Едва кортежът излезе от двора на Лувъра, и Катерина спусна завесата.
От погледа й не убягна едно нещо — бледото лице на Анри, нервното му потръпване и шушукането му с Маргьорит.
Анри беше блед, понеже смелостта не му беше в кръвта и при всички обстоятелства, когато животът му беше поставен на карта, кръвта му, вместо да нахлуе в мозъка, както става обикновено, се оттегляше в сърцето.
Той потръпваше нервно, защото начинът, по който го посрещна Шарл, толкова различен от друг път, му беше направил силно впечатление.
Най-сетне бе споделил с Маргьорит тези свои мисли, защото, както знаем, съпругът и съпругата бяха сключили, що се отнася до политиката, отбранителен и настъпателен съюз.
Но Катерина си беше обяснила всички тези явления по съвършено друг начин.
— Този път — прошепна тя със своята флорентинска усмивка, — струва ми се, на скъпия Анрио му е изпята песента.
После, за да се увери, че всичко е наред, след като почака четвърт час, за да даде време на ловците да напуснат Париж, тя излезе от покоите си, тръгна по коридора, изкачи се по малката вита стълба и отключи със собствения си ключ апартамента на наварския крал.
Но тя напразно търси навсякъде книгата. Напразно горещият й поглед шареше от масите на пюпитрите, от пюпитрите на лавиците, от лавиците на шкафовете, никъде не видя книгата, която търсеше.
— Д’Алансон сигурно я е изнесъл — каза тя. — Това е благоразумно.
И се прибра в покоите си, почти сигурна, че планът й е успял.
В това време кралят вървеше по пътя към Сен-Жермен, където пристигна след час и половина бърз ход. Ловците дори не се отбиха в стария замък, който се издигаше мрачен и величествен сред разпръснатите по възвишенията къщи. Преминаха дървения мост, който се намираше по това време срещу дървото, известно и днес под името „дъба на Сюли“. После дадоха знак на окичените с флагчета лодки, които следваха ловците, за да улеснят краля и придружаващата го свита да преминат реката по-удобно.
И в същата минута цялата тази весела младеж, възбудена от толкова различни интереси, се отправи, с краля начело, по великолепната ливада в подножието на гористия склон на Сен-Жермен, която тутакси заприлича на огромен гоблен с пъстри фигурки, а пенливата река край брега наподобяваше сребристи ресни.
Пред краля, все още на белия си кон, и държащ в ръка любимия си сокол, вървяха прислужниците в зелени вталени дрехи, с високи ботуши. Задържайки с виковете си половин дузина кучета, те удряха тръстиките край реката.
В този миг слънцето, скрито досега зад облак, излезе от мрачния океан, в който се бе гмурнало. Слънчевите лъчи осветиха златото, скъпоценностите, пламтящите очи и цялата тази светлина като че ли се превърна в огнен поток.
Тогава, сякаш очаквала този миг, в който слънцето ще освети поражението й, една чапла изскочи от тръстиките и нададе проточен, жален вик.
— Хо, хо! — извика Шарл, сваляйки качулката на сокола си и го пусна след бегълката.
— Хо, хо! — завикаха всички, за да насърчат птицата. За миг соколът, заслепен от светлината, се завъртя, описа на място кръг, после изведнъж забеляза чаплата и полетя след нея стремително.
В това време чаплата, която беше предпазлива птица, се бе издигнала повече от сто стъпки над ловците и когато кралят махна качулката на своя сокол, докато той свикне със светлината, бе успяла да спечели преднина или по-скоро се бе издигнала по-високо. Затова, когато неприятелят й я забеляза, тя беше вече на повече от петстотин стъпки височина. И използвайки въздушното течение, размаха мощните си крила и бързо се извиси.
— Хо, хо! Бек-дьо-Фер! — извика Шарл, насърчавайки сокола. — Докажи й, че си от чиста раса. Хо, хо!
Сякаш чула това насърчение, благородната птица полетя като стрела, изви се в диагонал, за да пресече пътя на чаплата, която продължаваше да се издига нагоре, сякаш искаше да изчезне в простора.
— Ах страхливка такава! — извика Шарл, като че ли бегълката би могла да го чуе, и пусна коня си в галоп, отметнал глава назад, за да не изгуби нито за миг от поглед двете птици. — Ах, ти, страхливка такава, бягаш, а? Моят Бек-дьо-Фер е от чиста раса! Почакай, почакай! Бек-дьо-Фер, хо-хо!
Действително борбата беше интересна, двете птици се доближаваха една до друга или по-скоро соколът се приближаваше до чаплата.
Въпросът бе да се разбере кой в тази първа атака ще се задържи отгоре.
Крилата на страха се оказаха по-добри, отколкото крилата на храбростта.
Соколът, увлечен в своя полет, мина под чаплата, след като би трябвало да литне над нея. Чаплата се възползува от това свое преимущество и го удари с дългия си клюн.
Соколът, пронизан сякаш с кама, се завъртя три пъти като зашеметен и за миг всички помислиха, че ще падне на земята. Но както ранен воин се надига по-страшен от преди, той нададе остър, застрашителен крясък и отново полетя към чаплата.
Чаплата се беше възползувала от своя успех и променяйки посоката на полета, бе свърнала към гората, като се мъчеше този път да вземе преднина и да избяга на по-далечно разстояние, вместо да използува височината.
Но соколът беше птица с остър поглед.
Той повтори същата маневра, спусна се диагонално към чаплата, която нададе два-три отчаяни крясъка и се опита да се издигне перпендикулярно, както бе направила първия път.
След няколко секунди благородна битка двете птици като че ли изчезнаха в облаците. Чаплата изглеждаше не по-голяма от чучулига, а соколът се виждаше като черна точка, която ставаше все по- незабележима.
Шарл и придружаващите го следяха двете птици само с поглед. Всеки стоеше на мястото си, вперил очи в бегълката и преследвача.
— Браво, браво, Бек-дьо-Фер! — извика изведнъж Шарл. — Гледайте, гледайте, господа, той лети над нея!
— Бога ми, признавам си, че не виждам нито едната, нито другата птица — каза Анри.
— Нито пък аз — добави Маргьорит.
— Да, но ако не ги виждаш, Анрио, поне можеш да ги чуеш — каза Шарл, — можеш да чуеш чаплата, слушай, тя моли за пощада!
Действително във висините се разнесоха два-три жални вика, които само опитното ухо би могло да долови.
— Слушай, слушай — извика Шарл, — те скоро ще се стрелнат по-бързо надолу, отколкото отлетяха нагоре.
Действително, още не произнесъл тези думи кралят, и двете птици се появиха. Те бяха само две черни точки, но по разликата в големината не беше мъчно да се види, че соколът лети над чаплата.
— Гледайте, гледайте! — извика Шарл. — Бек-дьо-Фер не я изпуска!
Действително чаплата не се и опитваше вече да се защищава. Тя се спускаше бързо, отговаряйки с жални писъци на непрекъснатите удари на сокола. Изведнъж сви криле и полетя като камък надолу. Но противникът й направи същото и когато тя понечи да разпери крила и да се издигне отново, един последен
