удар я зашемети. Чаплата полетя, премятайки се във въздуха, и в момента, когато докосна земята, соколът се нахвърли върху нея с победен крясък, който заглуши смъртния вик на победената.
— Към сокола, към сокола! — извика Шарл.
И пусна коня си в галоп към мястото, където бяха двете птици.
Но изведнъж дръпна рязко коня си, извика на свой ред болезнено, изпусна юздата и сграбчи с ръка гривата на коня, докато с другата ръка притисна стомаха си, сякаш да го разкъса.
При този вик придворните дотичаха.
— Нищо, нищо! — каза Шарл с пламнало лице и блуждаещ поглед. — Като че ли ми забиха нажежено желязо в корема. — Хайде, хайде, няма нищо!
И отново препусна в галоп.
Д’Алансон пребледня.
— Пак нещо ново, нали? — запита Анри Маргьорит.
— Нищо не знам — каза тя, — но видяхте ли, брат ми беше пурпурночервен.
— А той обикновено е съвсем блед — забеляза Анри. Придворните се спогледаха удивени и последваха краля. Стигнаха до мястото, където се бяха спуснали двете птици. Соколът вече кълвеше мозъка на чаплата. Щом пристигна, Шарл скочи от коня, за да наблюдава отблизо борбата.
Но едва стъпил долу, той беше принуден да се улови за седлото. Земята се въртеше под него, той изпита непреодолимо желание да спи.
— Братко, братко — извика Маргьорит, — какво ви е.
— Чувствувам се така — каза Шарл, — както трябва да се е чувствувала Порция, когато е погълнала разпалените въглени. Цял горя и ми се струва, че издишвам пламък.
И в същия миг Шарл дъхна и сякаш остана изненадан, че от устните му не лумна огън.
Междувременно бяха прибрали сокола и му бяха сложили качулката. Всички се събраха около Шарл.
— Е, добре, какво значи това? Исусе Христе, нищо ми няма. Слънцето ми напече главата и очите ми горят. На лов, господа! Ето ви цяло ято диви патици. Пускайте соколите, пускайте всички соколи! Дяволи рогати, сега ще се повеселим!
И в същия миг махнаха качулките и пуснаха пет-шест сокола, които полетяха след птиците, докато всички ловци с краля начело тръгнаха по брега на реката.
— Е, какво ще кажете, кралице? — запита Анри Маргьорит.
— Моментът е удобен — каза тя — и ако кралят не се обърне, съвсем лесно можем да влезем оттук в гората.
Анри извика ловеца, който държеше сокола, и докато шумната и блестяща лавина се спускаше по склона, който днес представлява тераса, той остана сам назад, сякаш за да разгледа трупа на убитата чапла.
И в същата минута, като по поръчка, полетя един фазан. Анри пусна своя сокол. Сега той имаше предлог да остане назад от ловците.
Глава 51
Павилионът на Франсоа I
Хубаво нещо е кралският лов със соколи, когато кралете стават едва ли не полубогове, а ловът е не само убиване на времето, но и изкуство.
Независимо от това ние трябва да напуснем това кралско зрелище, за да проникнем на едно място в гората, където всички действащи лица от сцената, която току-що разказахме, скоро ще се присъединят към нас.
Вдясно от алеята Виолет, зад дълъг тунел от зеленина, мъхесто убежище, където сред лавандула и изтравничета един неспокоен заек наостря от време на време уши, докато скитащ елен лопатар надига главата си, украсена с клонести рога, разширява ноздри и се ослушва, има отдалечена полянка, която не се вижда от пътя, но от нея пътят се вижда.
Сред тази полянка на тревата лежаха двама мъже, постлали пътните си плащове и поставили край себе си дълги шпаги и до всяка шпага мускетон с широко дуло; отдалеч тези двама мъже поради елегантните си костюми приличаха на веселите събеседници от „Декамерон“; отблизо поради заплашителните си оръжия — на горските разбойници, които сто години по-късно Салватор Роса нарисува от натура в своите пейзажи.
Единият от тях, облегнат на лакът, се ослушваше като зайците или елените, за които току-що говорихме.
— Струва ми се — каза той, — че ловът странно се доближи до нас преди малко. Чух дори виковете, с които окуражаваха сокола.
— А сега — отговори другият, който, изглежда, очакваше събитията много по-философски настроен от своя приятел, — сега не чувам нищо. Трябва да са се отдалечили. Казвах ти аз, че това място не е хубаво за наблюдение. Вярно, че не могат да ни видят, но и ние нищо не можем да видим.
— Какво да се прави, драги Анибал — възрази първият, — все пак трябваше да настаним някъде нашите два коня, както и другите два, а и двете мулета, толкова тежко натоварени, че сам не знам как ще ни следват. Така че единствени тези стари буки и вековни дъбове биха могли прилично да свършат тази трудна задача. Осмелявам се да кажа, че вместо да осъждам като теб господин дьо Муи, във всичките тези приготовления, които той ръководеше, всъщност аз откривам дълбоката предвидливост на заговорника.
— Чудесно — каза вторият благородник, в който читателят вече сигурно е разпознал Коконас, — чудесно! Ето че най-сетне се изпусна. Откога те дебна. Спипах ли те? Значи, ние заговорничим, а?
— Ние не заговорничим, а само служим на краля и на кралицата.
— Които участвуват в заговора, а това се отнася и за нас.
— Коконас, казах ти вече — поде Ла Мол, — че не те принуждавам ни най-малко да ме следваш в това приключение, към което ме подтиква едно чувство, което ти не споделяш и не можеш да споделиш.
— Дявол да го вземе, кой, ти каза, че ме принуждаваш? Първо на първо, не знам човек, който би могъл да накара Коконас да направи това, което той не иска. Но мислиш ли, че ще те оставя да вървиш, без да те последвам, особено като виждам, че отиваш по дяволите?
— Анибал, Анибал — извика Ла Мол, — струва ми се, че виждам там нейната бяла кобила! О, странно наистина, как само при мисълта, че тя идва, сърцето ми започва да бие!
— Да, странно — съгласи се Коконас, прозявайки се. — На мен въобще сърцето ми не бие.
— Не е била тя — каза Ла Мол. — Какво ли се е случило? Струва ми се, че уговорката беше за обед.
— Случило се е това, че още не е дошъл обед. И че все още имаме време да си дремнем, както изглежда.
И след това изказване Коконас се изтегна отново върху плаща си, прилагайки думите на дело. Но докосвайки с ухо земята, той вдигна ръка и направи знак на Ла Мол да мълчи.
— Какво има? — запита Ла Мол.
— Тихо, този път чувам нещо и не се лъжа.
— Странно. Колкото и да се вслушвам, аз нищо не чувам.
— Наистина ли не чуваш нищо?
— Не.
— Погледни тоя елен — каза Коконас, като стана и улови ръката на Ла Мол.
— Къде?
— Ей там.
И Коконас показа с пръст животното на Ла Мол.
— Е, и?
— Сега ще видиш.
Ла Мол погледна елена. Навел глава, сякаш се готви да пасе, той се ослушваше, без да помръдне. Скоро вдигна челото си, увенчано с прекрасни рога, и наостри уши натам, откъдето явно идваше шумът. После изведнъж без видима причина се стрелна бързо като светкавица.
— О — каза Ла Мол, — струва ми се, че ти имаш право, защото ето че еленът бяга.
