Шарл, добави: — И надявам се, никога няма да стана.
— Все едно — каза Шарл, — знаете ли, Анри, че все пак всичко това ми се струва странно.
— Ваше величество — каза твърдо наварският крал, — човек би казал, нека бог ми прости, че ме подлагате на разпит!
— И ако ви кажа, че ви разпитвам, какво ще отговорите вие?
— Че и аз съм крал като вас, ваше величество — отговори гордо Анри, — защото не короната, а произходът дава кралския ранг и че съм готов да отговарям пред брат и приятел, но не и пред съдник.
— Много бих желал да зная все пак — прошепна Шарл — кому да вярвам веднъж в живота си!
— Да доведат господин дьо Муи — каза д’Алансон. — Тогава ще узнаете. — Господин дьо Муи сигурно е между задържаните.
— Между задържаните ли е господин дьо Муи? — запита кралят.
Анри трепна неспокойно и размени поглед с Маргьорит, но безпокойството му не продължи дълго. Никой не отговори.
— Господин дьо Муи не е между задържаните — каза дьо Нансе. — Някои от нашите хора разправят, че го видели, но никой не е сигурен.
Д’Алансон промърмори едно проклятие.
— А — каза Маргьорит, като посочи Ла Мол и Коконас, които бяха чули целия диалог и на чиято интелигентност тя смяташе, че може да разчита. — Ваше величество, ето двама придворни на херцог д’Алансон. Разпитайте ги, те ще ви отговорят.
Херцогът почувствува удара.
— Накарах да ги задържат именно за да докажат, че те не са вече при мен — каза херцогът.
Кралят изгледа двамата приятели и трепна, като видя Ла Мол.
— О, пак този провансалец! — каза той.
Коконас се поклони грациозно.
— Какво правехте, когато ви задържаха? — запита кралят.
— Ваше величество, приказвахме си за военни и любовни подвизи.
— На коне, въоръжени до зъби? Готови за бягство?
— Не, ваше величество — каза Коконас, — вие сте зле осведомен. Ние лежахме под сянката на един бук: sub tegmine fagi.
— Ах, вие сте лежали под сянката на един бук?
— И можехме дори да избягаме, ако бяхме предположили, че сме си навлекли гнева на ваше величество. Хайде, господа, кажете като честни войници — обърна се Коконас към кавалеристите, — кажете, ако бяхме пожелали, можехме ли да избягаме?
— Работата е там — каза лейтенантът, — че тези господа дори не помислиха да бягат.
— Защото конете им са били далеч — каза д’Алансон.
— Моля най-смирено ваша светлост да ме извини — каза Коконас, — но моят кон беше между краката ми, а приятелят ми граф Льорак дьо Ла Мол държеше своя кон за юздата.
— Вярно ли е, господа? — запита кралят.
— Вярно е, господарю — отговори лейтенантът. — Господин дьо Коконас дори слезе от коня си, когато ни забеляза.
Коконас се усмихна и направи гримаса, означаваща: „Виждате ли, ваше величество!“
— А тези резервни коне? Тези мулета, натоварени със сандъци? — запита Франсоа.
— Ние не сме коняри — каза Коконас. — Запитайте коняря, който ги е пазел.
— Него го няма — възрази освирепял херцогът.
— Сигурно се е изплашил и е избягал — обясни Коконас. — Не може да се иска от селяндур да притежава спокойствието на благородник.
— Все същите номера — каза д’Алансон, скърцайки със зъби, — за щастие, ваше величество, аз ви предупредих, че тези господа вече от няколко дни не са на служба при мен.
— Как? — възкликна Коконас. — Нима съм толкова нещастен? Нима вече не съм на служба при ваша светлост?
— Дявол да го вземе, господине, вие го знаете по-добре от когото и да било, понеже сам си подадохте оставката с едно твърде дръзко писмо, което благодарение на бога запазих и за щастие то е у мен.
— О — каза Коконас, — надявах се, че ваша светлост ми е простил писмото, написано в минути на лошо настроение. Бях научил, че ваша светлост е искал да удуши моя приятел Ла Мол в един от коридорите на Лувъра.
— Е — прекъсна го кралят, — какво разправя той?
— Аз си помислих, че ваша светлост е бил сам — продължи наивно Коконас, но след като научих, че три други личности…
— Мълчете — каза Шарл, — осведомихте ни достатъчно. Анри — обърна се той към наварския крал, — дайте дума, че няма да бягате.
— Давам дума на ваше величество.
— Върнете се в Париж с господин дьо Нансе и останете под домашен арест. А вие, господа — обърна се той към двамата благородници, — предайте шпагите си.
Ла Мол погледна Маргьорит, тя се усмихна. Ла Мол веднага предаде шпагата си на капитана, който беше най-близо до него. Коконас го последва.
— А намериха ли господин дьо Муи? — запита кралят.
— Не, ваше величество — отговори господин дьо Нансе, — той или не е бил в гората, или е избягал.
— Толкова по-зле — забеляза кралят, — да се връщаме. Студено ми е и пред очите ми тъмнее.
— Ваше величество, сигурно защото се ядосахте — забеляза Франсоа.
— Може и така да е. Пред очите ми всичко трепти. Къде са пленниците? Не виждам нищо. Нима нощта настъпи? Ах, боже мой, цял горя!… Помощ, помощ!
И нещастният крал, отпускайки юздата на коня си, разпери ръце и падна възнак, задържан от придворните, изплашени от този втори пристъп.
Франсоа, малко встрани, изтри потта от челото си, защото той единствен знаеше причината за болките, които разкъсваха брат му.
От другата страна наварският крал, вече под стража, наблюдаваше тази сцена с все по-нарастващо учудване.
— Е — прошепна той с тази удивителна интуиция, която понякога го превръщаше едва ли не в пророк, — дали няма да е за мое добро, че осуетиха бягството ми?
Той погледна Марго, която местеше големите си очи, разширени от изненада, от него към краля и от краля към него.
Този път кралят беше в безсъзнание. Донесоха носилка и го положиха върху нея. Покриха го с плащ, който един от конниците свали от раменете си, и кортежът тихо се отправи към Париж, и по същия път, по който сутринта бяха минали бодри заговорници и един весел крал, сега се връщаха умиращ крал, заобиколен от пленени бунтовници.
Маргьорит, която все още беше свободна, не само духом, но и тялом, направи още един многозначителен знак на мъжа си, а после се доближи до Ла Мол и му подхвърли две гръцки думи:
— Me deide.
Тоест: „Не се страхувай от нищо.“
— Какво ти каза? — запита Коконас.
— Каза ми да не се страхувам от нищо — отговори Ла Мол.
— Толкова по-зле — отговори пиемонтецът, — това означава, че нищо добро не ни очаква. Всеки път, когато са ме окуражавали с такива думи, още в същия миг съм получавал или някой куршум, или удар с шпага, или саксия с цветя по главата. „Не се страхувай от нищо“ на еврейски, на гръцки, на латински или на френски винаги означава за мен: „Пази се.“
— На път, господа — каза началникът на отреда кавалеристи.
— Смея ли да попитам, ако не е нескромно, господине, къде ни водите? — запита Коконас.
— Струва ми се, във Венсен — отговори лейтенантът.
