— Щом той бяга — каза Коконас, — значи, чува това, което ти не чуваш.
Действително глух, едва доловим шум трептеше неясно в тревата. Непривикналият слух би го взел за вятър. Но ездачите разпознаха далечен тропот на коне.
Ла Мол веднага скочи.
— Ето ги — извика той, — по-живо!
Коконас стана, но много по-спокойно. Разпалеността на пиемонтеца сякаш беше преминала в сърцето на Ла Мол, докато, напротив, неговото безгрижие сякаш бе се пренесло у приятеля му. Това беше така, защото в този случай единият действаше от сърце, а другият против волята си.
Скоро двамата приятели чуха умерен и ритмичен тропот — един кон изцвили, двата коня, които държаха готови на десет крачки, наостриха уши, а по алеята профуча като бяла сянка една жена, която се обърна към тях, направи странен знак и изчезна.
— Кралицата! — извикаха те едновременно.
— Какво означава това? — запита Коконас.
— Тя направи знак с ръка така — каза Ла Мол, — което означава: „След малко…“
— Тя направи знак така — възрази Коконас, — което означава: „Бягайте…“
— С този знак искаше да каже: „Чакайте ме.“
— С този знак искаше да каже: „Спасявайте се.“
— Тогава — каза Ла Мол — да действаме всеки според убеждението си. Бягай, аз ще остана.
Коконас сви рамене и легна отново.
В същия момент в обратна посока на кралицата, но по същата алея, преминаха в галоп отред конници, в които двамата приятели разпознаха най-разпалените, почти бесни протестанти. Конете им подскачаха като скакалците, за които Йов казва: „Те се появиха и изчезнаха.“
— Дявол да го вземе, работата става сериозна! — каза Коконас, като се изправи. — Да вървим в павилиона на Франсоа I.
— Напротив, да не ходим — каза Ла Мол. — Ако са ни открили, кралят преди всичко ще насочи вниманието си към този павилион, понеже там е сборният пункт.
— Този път може би имаш право — изръмжа Коконас.
Едва успял да произнесе тези думи, един конник премина като светкавица сред дърветата, прескачайки ровове, храсти, прегради, и се доближи до двамата приятели. Във всяка ръка държеше по един пистолет и направляваше само с колене коня си в това бясно препускане.
— Господин дьо Муи! — извика Коконас неспокойно, станал по-пъргав дори от самия Ла Мол. — Господин дьо Муи бяга, да се омитаме!
— Бързо, бързо — извика хугенотът, — бягайте, бягайте, всичко пропадна. Отбих се, за да ви предупредя. На път!
Той произнесе тези думи, без да престава да препуска, и беше вече далеч, когато завършваше фразата си и когато Ла Мол и Коконас схванаха напълно смисъла й.
— А кралицата? — извика Ла Мол.
Но гласът на младия човек се изгуби в простора. Дьо Муи беше вече много далеч, за да го чуе, и главно, за да му отговори.
Коконас много скоро се опомни. Докато Ла Мол стоеше неподвижно и следеше с поглед дьо Муи, който изчезваше зад клоните, отварящи се пред него и затварящи се зад него, той се спусна към конете, доведе ги, метна се върху своя, хвърли юздата на другия в ръцете на Ла Мол и се приготви да препусне.
— Побързай! — каза той. — И аз ще повторя думите на дьо Муи: на път! А господин дьо Муи говори много хубаво. На път, на път, Ла Мол!
— Само една минута — каза Ла Мол, — нали дойдохме тук за нещо?
— Освен ако не искаш да ни обесят — отговори Коконас, — съветвам те да не губиш време. Подозирам, че се готвиш да ораторстваш, да перифразираш думата „бягам“, да разкажеш за Хораций, който хвърлил щита си, и за Епаминондас, когото изнесли от битката върху щита му, аз пък ще ти кажа само едно: щом господин дьо Муи дьо Сен-Фал бяга, то значи, че на всички е позволено да бягат.
— Господин дьо Муи дьо Сен-Фал не беше натоварен със задачата да отведе кралица Маргьорит. Господин дьо Муи дьо Сен-Фал не обича кралицата.
— Дявол да го вземе, той постъпва много умно, ако тази любов би го накарала да извърши глупости, подобни на тази, която замисляш. Дано петстотин хиляди дяволи от ада отнесат тази любов, която може да струва главите на двама достойни благородници! Дяволи рогати, както казва крал Шарл, ние заговорничим, скъпи приятелю, а който прави лоши заговори, трябва да умее добре да бяга. Възсядай, Ла Мол, възсядай коня!
— Ти бягай, скъпи приятелю, не те спирам и даже те моля да вървиш. Твоят живот е по-ценен от моя. Спаси живота си.
— Трябва да ми кажеш: „Коконас, нека да ни обесят заедно“, а не: „Коконас, бягай сам.“
— Ами — отговори Ла Мол, — въжето е направено за селяндурите, а не за благородници като нас!
— Започвам да мисля — каза Коконас с въздишка, — че не направих лошо, като взех някои предпазни мерки.
— Какви?
— Станах приятел с палача.
— Ти си в мрачно настроение, скъпи Коконас.
— Е, добре де, кажи какво ще направим? — извика Коконас нетърпеливо.
— Ще намерим кралицата.
— Къде?
— И аз не знам… Да намерим краля.
— Къде?
— Нямам представа… но ще ги намерим и ще направим само ние двамата това, което петдесет души не можаха или не се осмелиха да направят.
— Ти въздействаш на самолюбието ми, Хиацинт. Това е лош знак.
— Да възсядаме конете и да вървим.
— Най-сетне тръгваме.
Ла Мол се обърна, за да се улови за седлото, но в момента, в който пъхаше крак в стремето, се разнесе повелителен глас:
— Стойте! Предайте се!
В същото време един мъж излезе иззад един дъб, после втори, после тридесет души: това бяха войници от леката кавалерия. Те бяха действали като пехотинци, пълзейки сред изтравничетата и претърсвайки гората.
— Казах ли ти аз? — измърмори тихо Коконас.
Нещо като глухо ръмжене беше отговорът на Ла Мол.
Войниците бяха още на тридесет крачки от двамата приятели.
— Какво обичате? — запита пиемонтецът високо началника на отреда. — Господа, какво се е случило?
Лейтенантът заповяда да се прицелят в двамата приятели.
Коконас прошепна:
— Възсядай коня, Ла Мол, все още има време! Мятай се на коня, както съм те виждал да се мяташ сто пъти, и да бягаме!
После пак се обърна към войниците:
— Дявол да го вземе, господа, не стреляйте, бихте могли да убиете приятели!
После пак подкани Ла Мол:
— През дърветата се стреля лошо. Ще стрелят, но няма да ни улучат.
— Невъзможно — каза Ла Мол, — не можем да отведем с нас коня на Маргьорит и двете мулета. Този кон и тези мулета ще я изложат. А с отговорите си аз ще отстраня всяко подозрение от нея. Бягай, приятелю, бягай!
— Господа — каза Коконас, като измъкна шпагата си и я размаха във въздуха, — ние се предаваме.
Войниците свалиха оръжието.
