— Но кажете ни, моля ви се, защо трябва да се предаваме?
— За това ще попитате наварския крал.
— В какво ни обвиняват?
— Това ще ви каже херцог д’Алансон.
Коконас и Ла Мол се спогледаха — името на техния враг в подобна минута не беше особено утешително.
Впрочем те не оказаха съпротива. Войниците поканиха Коконас да слезе от коня, той се подчини безпрекословно, после обградиха двамата от всички страни и се отправиха към павилиона на Франсоа I.
— Нали искаше да видиш павилиона на Франсоа I — каза Коконас на Ла Мол, забелязвайки между дърветата стените на прекрасна готическа сграда. — Ето на, струва ми се, че ще го видиш.
Ла Мол не отговори нищо, само протегна ръка на приятеля си.
До този прелестен павилион, построен, по времето на Луи XII и известен под името павилиона на Франсоа I, защото той винаги го избираше за сборно място по време на лов, се издигаше колиба за ловците, която се губеше под мускетоните, алебардите и шпагите като къртичина под зрели жита.
В тази колиба заведоха задържаните.
Сега да изясним неприятното положение, в което бяха изпаднали двамата приятели, като разкажем какво се беше случило.
Протестантите се бяха събрали според уговорката в павилиона на Франсоа I, от който, както е известно, дьо Муи си беше набавил ключ.
Овладели гората — така поне мислеха те, — протестантите бяха поставили тук-таме часовои, които войниците, възползувайки се от изобретателността на господин дьо Нансе и сменяйки белите ешарпове с червени, бяха изловили, изненадвайки ги, без пушка да пукне.
Леката кавалерия продължи хайката, като обкръжи павилиона, но дьо Муи, който, както вече казахме, чакаше краля в края на алеята Виолет, бе видял как се прокрадват червени ешарпове и от този момент те му се бяха сторили подозрителни. Той се хвърли встрани, за да не го видят, и забеляза, че големият кръг постепенно се стеснява, обкръжавайки сборното място.
В същото време, в дъното на главната алея се появиха бели пера и заблестяха аркебузите на кралската гвардия.
Най-сетне той позна и самия крал, а на противоположната страна забеляза наварския крал.
Тогава направи кръстен знак с шапката си във въздуха — условния сигнал, че всичко е пропаднало.
При този знак Анри веднага се върна и изчезна.
Дьо Муи заби шпорите си в корема на коня и препусна, като мимоходом предупреди, както вече казахме, Ла Мол и Коконас да бягат.
Кралят, който бе забелязал отсъствието на Анри и Маргьорит, пристигна придружен от херцог д’Алансон при павилиона, надявайки се, че двамата ще излязат от колибата, където бе заповядал да затворят всички заловени не само в павилиона, но и в гората.
Д’Алансон галопираше уверено до краля. Острите болки, които изпитваше Шарл, още повече разваляха настроението му. Два-три пъти той едва не припадна и веднъж повърна кръв.
— По-скоро! — каза кралят, като пристигна. — Да побързаме. Трябва да се върна в Лувъра. Измъкнете от бърлогата всички еретици. Днес е свети Блез, братовчед на свети Вартоломей.
При тези думи на краля гората от копия и аркебузи се раздвижи и хугенотите, задържани в гората и в павилиона, бяха принудени да излязат един по един от колибата.
Наварският крал, Маргьорит и дьо Муи не бяха между тях.
— Е — каза кралят, — къде е Анри, къде е Марго? Нали ми обещахте да ми ги доведете, д’Алансон? И, дяволи рогати, трябва да ми ги намерите!
— Ваше величество, ние никъде не видяхме наварския крал и наварската кралица — каза господин дьо Нансе.
— Ето ги, идват! — обади се херцогиня дьо Невер.
Действително в същия миг в края на една алея, водеща към реката, се появиха Анри и Марго, яздейки спокойно, сякаш нищо не се бе случило. Двамата държаха соколите си и яздеха, притиснати любовно един до друг, така че и конете им сякаш се милваха, опирайки главите си.
Именно тогава д’Алансон, побеснял, накара да претърсят околностите и войниците откриха Ла Мол и Коконас в тяхното бръшляново гнездо.
Те двамата в братска прегръдка също влязоха в кръга, образуван от войниците, но понеже не бяха крале, не умееха да се сдържат като Анри и Маргьорит: Ла Мол беше много блед, а Коконас — прекалено червен.
Глава 52
Разследването
Гледката, която порази двамата приятели, когато влязоха в кръга, беше незабравима, дори ако човек я зърнеше само веднъж, само за миг.
Шарл IX наблюдаваше, както вече казахме, благородниците, затворени в колибата, които минаваха край него един по един, извеждани от войниците.
И той, и д’Алансон следяха всяко движение напрегнато, очаквайки всеки миг да излезе наварският крал. Излъгаха се в очакванията си.
Но това не беше достатъчно. Трябваше да узнаят какво е станало с тях. Затова, когато в края на алеята видяха двамата млади съпрузи, д’Алансон пребледня, а Шарл усети как на сърцето му става по-леко. Защото инстинктивно той желаеше всичко, което брат му му беше внушил да направи, да се стовари на неговата глава.
— Той пак ще се измъкне! — прошепна Франсоа пребледнял.
В този миг кралят бе обзет от толкова силни болки в стомаха, че отпусна юздата, притисна корема си и нададе вик като обезумял.
Анри се спусна към него, но докато измине двестате стъпки, делящи го от краля, Шарл вече се бе съвзел.
— Откъде идвате, господине? — запита кралят така сурово, че Маргьорит се разтревожи.
— Как откъде… нали сме на лов, братко! — отговори Маргьорит.
— Ловът беше по брега на реката, а не в гората.
— Соколът ми се спусна след един фазан, ваше величество, точно когато останахме назад, за да видим чаплата.
— И къде е фазанът?
— Ето го. Хубав е, нали?
И Анри най-невинно показа на Шарл птицата, обагрена, цяла в пурпур, лазур и злато.
— Аха — каза Шарл, — а като сте уловили фазана, защо не се присъединихте към мен?
— Защото той полетя към парка, ваше величество, така че, когато слязохме на брега на реката, вие бяхте с половин левга пред нас, отправяйки се към гората. Тогава се спуснахме по следите ви, защото искахме да продължим лова с ваше величество.
— Ами тези благородници? — запита Шарл. — И те ли бяха поканени на лова?
— Кои благородници? — запита Анри, като се огледа въпросително.
— Дявол да го вземе, вашите хугеноти! — отговори Шарл. — Във всеки случай, дори някой да ги е поканил, то не съм ги поканил аз.
— Не, ваше величество — отговори Анри, — но може би ги е поканил херцог д’Алансон.
— Херцог д’Алансон! Как така?
— Аз ли! — възкликна херцогът.
— Да, братко — каза Анри. — Нали, вие съобщихте вчера, че сте станали наварски крал? И ето, хугенотите, които ви искаха за крал, идват да благодарят на вас, че сте приели короната, и на краля, че ви я е дал. Нали, господа?
— Да, да — закрещяха двадесетина гласа, — да живее херцог д’Алансон, да живее крал Шарл!
— Аз не съм крал на хугенотите — каза Франсоа, пребледнял от гняв, а после, поглеждайки крадешком
