— Бих предпочел да отида другаде — забеляза Коконас, — но в края на краищата човек не винаги отива там, където му се иска.
По пътя кралят се свести и силите му се възвърнаха донякъде.
В Нантер той дори пожела да яхне коня си, но го спряха.
— Извикайте метр Амброаз Паре — заповяда Шарл, като се върнаха в Лувъра.
Той стана от носилката, изкачи се по стълбата, облегнат на ръката на Таван, и се затвори в покоите си, като забрани на останалите да го придружат.
На всички направи впечатление, че бе много сериозен. Из целия път бе останал дълбоко замислен, не бе казал нито дума на никого и не бе проявил вече никакъв интерес нито към заговора, нито към заговорниците. Очевидно беше загрижен само за болестта си.
Болест, така внезапна, така странна, така остра, чиито симптоми твърде много напомняха симптомите, забелязани у неговия брат Франсоа II малко преди смъртта му.
Никой не се изненада, че той забрани достъпа в стаята си за всички освен за метр Паре. Известно беше, че мизантропията е основна черта на краля.
Шарл влезе в спалнята си, седна на един шезлонг, облегна глава на възглавниците и размисляйки, че метр Амброаз Паре може да не е у дома си и да закъснее, реши да използува времето, докато го чака.
Той плесна с ръце, появи се един гвардеец.
— Кажете на наварския крал, че искам да му говоря.
Гвардеецът се поклони и излезе.
Шарл отметна глава. Ужасна тежест в мозъка му пречеше да се съсредоточи. Кървав облак замрежваше очите му. Устата му беше пресъхнала и макар че вече бе изпил цяло шише вода, не бе успял да утоли жаждата си.
Докато седеше така отпуснат, вратата се отвори и вътре влезе Анри. Господин дьо Нансе бе вървял зад него, но се спря в преддверието.
Наварският крал почака да затворят вратата. Тогава пристъпи към краля и каза:
— Ваше величество, викали сте ме. Аз съм тук.
Кралят потрепери при звука на гласа му и машинално му протегна ръка.
— Ваше величество забравя — каза Анри, без да подаде ръка, — че аз вече не съм негов брат, а пленник.
— А, да, вярно — каза Шарл. — Благодаря ви, че ми го напомнихте. Струва ми се, че вие ми обещахте, когато останем сами, да ми отговорите искрено на въпросите.
— Готов съм да сдържа обещанието си. Питайте, ваше величество.
Кралят намокри със студена вода ръката си и притисна челото си.
— Кое е истина и кое не в обвинението на херцог д’Алансон? Отговорете, Анри!
— Само половината. Херцог д’Алансон трябваше да избяга, а аз само да го придружа.
— И защо трябваше да го придружите? — запита Шарл. — Нима сте недоволен от мен, Анри?
— Не, ваше величество, напротив. Мога само да се похваля от вас. И господ, който чете в сърцата ни, вижда в моето каква дълбока обич изпитвам към моя брат и крал.
— Струва ми се — забеляза Шарл, — че не е естествено да бягаме от хората, които обичаме и които ни обичат.
— Да — каза Анри, — но аз не бягам от тези, които ме обичат, а от тези, които ме ненавиждат. Ваше величество, позволява ли да му отговоря откровено?
— Говорете, говорете!
— Ваше величество, тук ме ненавиждат херцог д’Алансон и кралицата-майка.
— За херцог д’Алансон не казвам нищо — каза Шарл, — но кралицата-майка ви обсипва с внимание.
— Точно затова нямам доверие в нея, ваше величество. И добре, че никога не съм й вярвал.
— На нея ли?
— На нея и на окръжаващите я. Вие знаете, че нещастието на кралете, ваше величество, не е, че ги обслужват недостатъчно, а че ги обслужват прекалено много.
— Изяснете се. Вие ми дадохте дума да ми кажете всичко.
— Ваше величество вижда, че изпълнявам обещанието си.
— Продължавайте.
— Ваше величество казва, че ме обича.
— Тоест, обичах ви преди вашата измяна, Анрио.
— Да предположим, че още ме обичате, ваше величество.
— Да предположим.
— В такъв случай бихте желали да живея, нали?
— Бих изпаднал в отчаяние, ако ти се случеше нещастие.
— Е, добре, ваше величество, на два пъти вече бихте могли да изпаднете в отчаяние.
— Защо?
— Защото на два пъти само провидението ми спаси живота. Вярно, че втория път провидението се яви под образа на ваше величество.
— А първия път под чий образ се яви?
— Под образа на човек, който много би се учудил, че играе ролята на провидение, под образа на Рьоне. Да, ваше величество, вие ме спасихте от стоманата.
Шарл смръщи вежди, защото си припомни нощта, когато бе завел Анрио на улица Бар.
— А Рьоне? — запита той.
— Рьоне ме спаси от отровата.
— Дявол да го вземе, имал си късмет, Анрио — каза кралят, мъчейки се да се усмихне, но острата болка превърна усмивката му в гримаса. — Това не влиза в занаята му.
— Така че, ваше величество, мен ме спасиха две чудеса. Чудото на разкаянието на флорентинеца и чудото на вашата доброта. Признавам пред ваше величество, че се страхувам да не би небето да се умори да прави чудеса, затова исках да избягам, следвайки правилото: „Помогни си сам, за да ти помогне и господ“.
— Защо не си ми казал това досега, Анри?
— Ако вчера ви бях казал това, щях да бъде клеветник.
— А днес?
— Днес е друго. Днес ме обвиняват и аз се защищавам.
— Сигурен ли си в първото покушение, Анрио?
— Толкова сигурен, колкото и във второто.
— Значи, се опитаха да те отровят?
— Опитаха се.
— С какво?
— С червило.
— И как отравят с червило?
— Боже мой, ваше величество, запитайте Рьоне. Отравят и с ръкавици…
Шарл смръщи вежди, после малко по малко лицето му се разведри.
— Да, да — отговори той сякаш на себе си. — Естествено е за живите същества да бягат от смъртта. Защо тогава и умът да не направи това, което прави инстинктът?
— Кажете, ваше величество — запита Анри, — доволен ли сте от моята откровеност и вярвате ли, че ви казах всичко?
— Да, Анрио, да. Ти си добро момче. Значи, мислиш, че тези, които те мразят, не са се уморили и могат да направят нови опити за покушения.
— Ваше величество, всяка вечер аз се чудя, че съм все още жив.
— Те искат да те убият, Анрио, защото аз те обичам. Но бъди спокоен, аз ще ги накажа за злите им помисли. А сега си свободен.
— Свободен ли съм да напусна Париж, ваше величество? — запита Анри.
— Не, ти знаеш, че не мога да се разделя с теб. И дяволите да го вземат, в края на краищата и аз имам
