— Това, което ви продиктувам: „Това ръководство за лов със соколи кралицата-майка Катерина Медичи получи от мен.“
Рьоне взе перото и написа каквото му заповяда кралят.
— А сега подпишете.
Флорентинецът подписа.
— Вие ми обещахте да ми спасите живота — каза той.
— Що се отнася до мен, ще сдържа думата си.
— А кралицата-майка? — запита Рьоне.
— О — отговори Шарл, — това не е моя работа. Ако ви нападнат, отбранявайте се.
— Ваше величество, мога ли да напусна Франция, ако видя, че животът ми е в опасност?
— Ще ви отговоря след петнадесет дни.
— А междувременно.
Шарл смръщи вежди и докосна с пръст бледите си устни.
— О, бъдете спокоен, ваше величество.
И щастлив, че се е отървал така леко, флорентинецът се поклони и излезе.
В същото време на прага на вратата се появи дойката.
— Какво ти е, Шарло? — запита тя.
— Дойке, намокрих си краката в росата и ми е лошо.
— Вярно, ти си пребледнял, Шарло.
— Това е от слабост. Дай ми ръката си, дойке, искам да си легна.
Дойката се спусна към него. Шарл се облегна на ръката й и тръгна към стаята си.
— А сега — каза той — ще си легна съвсем сам.
— А ако дойде Амброаз Паре?
— Ще му кажеш, че ми е по-добре и нямам нужда от него.
— Не искаш ли да ти дам нещо?
— Едно просто лекарство — каза Шарл, — белтъци, разбити в мляко. Дойке — продължи той, — горкият Актеон умря. Трябва утре сутрин да го погребем в някое кътче на градината. Той беше един от най-добрите ми приятели… Ще заповядам да му поставят паметник… ако имам време.
Глава 54
Венсенската гора
Още същата вечер по заповед на Шарл IX Анри бе отведен във Венсенската гора. Така наричаха по това време знаменития замък, от който днес са останали само развалини — колосална руина, свидетелстваща за минало величие.
Отведоха Анри в носилка с по четирима войници от всяка страна. Господин дьо Нансе вървеше пръв със заповедта, която трябваше да отвори за Анри вратите на затвора убежище.
Спряха се при тайния вход за кулата. Господин дьо Нансе слезе от коня, отключи катинара на вратичката на носилката и покани почтително краля да слезе.
Анри се подчини без никакво възражение. Всяко жилище му се струваше по-сигурно от Лувъра и десетте врати, затварящи се след него, се затваряха същевременно между него и Катерина Медичи.
Кралят-пленник премина подвижния мост между двама войници, влезе през трите врати в долната част на кулата и трите врати в подножието на стълбата, после, все така воден от господин дьо Нансе, се изкачи на първия етаж. Там гвардейският капитан, като видя, че кралят се готви още да се изкачва го спря:
— Господарю, останете тук.
— А — каза Анри, — изглежда, че ми оказват честта да ме оставят на първия етаж.
— Ваше величество — отговори господин дьо Нансе, — с вас се отнасят като с коронована глава.
„Дявол, дявол — каза си Анри, — още два-три етажа никак не биха ме унизили. Тук ще ми бъде премного добре. Пак ще започнат да се съмняват.“
— Ваше величество, искате ли да ме последвате? — запита господин дьо Нансе.
— Триста дяволи! — отговори наварският крал. — Отлично знаете, че не е въпрос какво искам и какво не искам, а какво заповядва брат ми Шарл. Заповядва ли да ви последвам?
— Да, ваше величество.
— В такъв случай следвам ви, господине.
Тръгнаха по нещо като коридор, в края на който се озоваха в просторна зала с мрачни и злокобни стени. Анри се огледа наоколо си малко неспокойно.
— Къде сме? — запита той.
— Минаваме през залата за изтезания, господарю.
— Аха — каза кралят.
И се загледа още по-внимателно.
В тази зала имаше от всичко по малко: кани и дървени приспособления за изтезания с вода, клинове и халки за измъчване и пристягане на крака. Освен това околовръст, край стените, каменни пейки, предназначени за нещастниците, които ще бъдат изтезавани. Над пейките, на самите тях и под тях имаше зазидани железни халки без никаква симетрия освен изискванията на изкуството за изтезание. Но личеше, че са поставени с оглед на крайниците на седналите там. Анри продължи, без да каже нито дума, но без да изпусне нито една подробност от целия този отвратителен инвентар, който, така да се каже, увековечаваше по стените историята на изтезанията.
Загледан наоколо си, той се подхлъзна и загуби равновесие.
— Какво е това?
И той показа една бразда, издълбана във влажния каменен под.
— Улей, господарю.
— Значи, тук вали?
— Да, господарю, кръв.
— А — каза Анри, — чудесно! Скоро ли ще стигнем до моята стая?
— Вече стигнахме, господарю — отговори една сянка, която се открояваше в тъмнината все по-видима и осезаема, колкото повече се приближаваха до нея.
На Анри му се стори, че разпозна този глас. Той направи няколко крачки и различи и лицето на говорещия.
— А вие ли сте, Болийо? — запита той. — Какво правите тук?
— Господарю, току-що приех длъжността управител на Венсенската крепост.
— Е, приятелю, не можете да се оплачете от своя дебют. Още от първия път крал-пленник. Не е лошо.
— Извинете, господарю, но преди вас приех вече двама благородници.
— Кои? Ах, извинете, може би проявявам недискретност. В такъв случай да сметнем, че нищо не съм казал.
— Господарю, не ми е заповядано да пазя тайна. Тук са господата Ла Мол и Коконас.
— Вярно. Тях ги задържаха, горките. Как понасят нещастието?
— По различен начин. Единият е весел, другият — тъжен. Единият пее, другият — въздиша.
— Кой въздиша?
— Граф дьо Ла Мол, господарю.
— Бога ми — каза Анри, — по-добре разбирам този, който въздиша, отколкото този, който пее. Доколкото виждам, в затвора не е особено весело. На кой етаж са те?
— На най-горния, четвъртия.
Анри въздъхна. И той би искал да е там.
— Хайде, господин дьо Болийо — каза Анри, — бъдете така добър да ми покажете стаята, бързам, понеже прекарах уморителен ден.
— Заповядайте, господарю — каза Болийо, показвайки една затворена врата.
— Номер две — каза Анри. — Защо не номер едно?
— Защото е запазена, господарю.
— А, изглежда, че очакват някой по-високопоставен пленник от мене?
