нужда някой да ме обича!
— Ако ваше величество иска да ме запази при себе си, моля да ми окаже една милост…
— Каква?
— Оставете ме тук не като приятел, а като пленник.
— Как тъй като пленник?
— Ваше величество, не виждате ли, че приятелството ви ме погубва?
— Предпочиташ да те мразя ли?
— Само привидно, ваше величество. Вашата привидна омраза ще ме спаси; ако смятат, че съм в немилост, няма да бързат толкова да ме убият.
— Не зная какво желаеш, Анрио. Не зная каква цел преследваш. Но ако желанията ти не се изпълнят или ти не постигнеш целта си, това много ще ме учуди.
— И така, мога ли да разчитам на строгостта на краля?
— Да.
— В такъв случай съм спокоен. А сега какво ще заповяда ваше величество?
— Върни се в стаята си, Анрио. Аз не съм добре, ще видя кучетата си и ще си легна.
— Ваше величество трябва да извика лекар. Днешното неразположение може би е по-сериозно, отколкото мислите.
— Пратих да извикат метр Амброаз Паре, Анрио.
— Тогава си отивам по-спокоен.
— Кълна се в душата си — каза кралят, — струва ми се, че от цялото ми семейство ти единствен ме обичаш истински.
— Наистина ли мислите така, ваше величество?
— Честна кралска дума.
— Тогава предайте ме на господин дьо Нансе като човек, срещу когото сте толкова разгневен, че едва ли ще преживее и един месец. Това е единствената възможност да ви обичам, по-дълго.
— Господин дьо Нансе!
Капитанът влезе.
— Поверявам във ваши ръце най-големия престъпник в кралството — продължи кралят. — Отговаряте за него с главата си.
Анри последва съкрушен господин дьо Нансе.
Глава 53
Актеон
Останал сам, Шарл се учуди, че не вижда около себе си нито едно от двете си най-верни същества: дойката Мадлен и неговата хрътка Актеон.
„Дойката сигурно е отишла у някой познат хугенот да пее псалми. А Актеон ми се сърди, че го бих с камшик тази сутрин.“
Шарл взе една свещ и отиде в стаята на дойката. Тя не беше там. Една врата от апартамента на Мадлен водеше към оръжейната. Шарл се приближи до нея.
Но изведнъж пак бе обхванат от внезапен пристъп. Кралят страдаше така, като че разкъсваха вътрешностите му с нажежено желязо. Изгаряше го неутолима жажда. Той забеляза на една маса чаша мляко и я изпи на един дъх. Това малко го облекчи.
Тогава пак взе свещта и влезе в оръжейната.
За негово голямо учудване Актеон не изтича да го посрещне. Дали го бяха затворили? В такъв случай той щеше да усети, че господарят му се е върнал от лов и щеше да заскимти.
Шарл извика, изсвири — нищо.
Той пристъпи четири крачки и понеже светлината на свещта проникваше чак до ъгъла на оръжейната, видя там просната върху плочите безжизнена маса.
— Хоп, Актеон, хоп! — извика Шарл и изсвири отново.
Кучето не помръдна.
Шарл изтича при него и го докосна. Бедното животно беше вцепенено и хладно. От муцуната му, свита от болка, бяха изтекли няколко капки злъчка, смесени с разпенена кървава лига. Кучето бе намерило в оръжейната една шапка на господаря си и бе умряло, притиснало глава до този предмет, напомнящ му приятеля.
При тази гледка, която го накара да забрави собствените си болки и му възвърна цялата енергия, гняв закипя в душата на Шарл, прииска му се да изкрещи, но оковани в своето величие, кралете не са свободни да се поддадат на този пръв порив, с който толкова естествено всеки човек изразява вълнуващите го чувства на обич или самозащита. Шарл размисли, че тук може би се крие измяна, и замълча.
Тогава коленичи пред кучето и разгледа трупа с опитно око. Очите бяха стъклени, езикът червен и осеян с пъпки. Странна болест, от която Шарл потръпна. Кралят сложи ръкавиците си, които бе свалил преди малко и ги бе пъхнал в колана си, повдигна посинялата устна на кучето, за да разгледа зъбите, и забеляза във вдлъбнатините между тях, както и върху острите кучешки зъби някакви белезникави остатъци.
Той издърпа тези остатъци и видя, че е хартия. Около хартията възпалението беше много по-силно, венците — подути и кожата разядена като от сярна киселина.
Шарл се огледа внимателно наоколо си. По килима се търкаляха две-три късчета хартия, подобна на тази, която бе намерил в устата на кучето. На едното от парчетата, по-голямо от другите, личеше гравюра.
Косите на Шарл настръхнаха. Той позна върху това парче гравюрата, изобразяваща ловец със соколи, която Актеон бе откъснал от книгата за ловното изкуство.
— Ах! — каза той пребледнял. — Книгата е била напоена с отрова.
После изведнъж, си припомни някои неща и извика:
— Хиляди дяволи, аз пипах всяка страница с пръсти, на всяка плюнчех пръста си. Тези припадъци, болки, повръщания!… Аз съм загубен!
Шарл остана за миг неподвижен, смазан от тази ужасна мисъл. После изведнъж скочи с глух стон и се спусна към вратата на оръжейната.
— Метр Рьоне — извика той, — метр Рьоне флорентинеца. Веднага да отиде някой до Пон Сен-Мишел и да ми го доведе. След десет минути да е тук. Бързо на конете! Вземете и резервен кон, за да се върнете по- бързо. Ако метр Амброаз Паре дойде, поканете го да чака.
Гвардеецът се спусна да изпълни заповедта.
— О — прошепна Шарл, — дори да трябва да подложа всички на изтезания, ще узная кой е занесъл книгата на Анрио!
И с обляно в пот чело, със сгърчени ръце, задъхан, Шарл застана, вперил очи в трупа на своето куче.
Десет минути по-късно на вратата плахо и неспокойно почука Флорентинецът. Има съвести, на които винаги нещо им тежи.
— Влезте — каза Шарл.
Парфюмеристът влезе. Шарл пристъпи властно към него със свити устни.
— Викали сте ме, ваше величество — каза Рьоне разтреперан.
— Вие сте опитен химик, нали?
— Ваше величество…
— И знаете всичко, което знаят най-учените лекари.
— Ваше величество преувеличава.
— Не. Майка ми ми е казвала. Освен това аз ви имам доверие и предпочитам да се посъветвам с вас, отколкото с някой друг. Погледнете — продължи Шарл, като откри трупа на кучето, — погледнете, моля ви, какво има кучето между зъбите си и кажете от какво е умряло.
Докато Рьоне със свещ в ръка се наведе до земята не само за да се подчини на краля, но и за да прикрие вълнението си, Шарл прав, втренчил поглед в този човек, чакаше с лесно разбираемо нетърпение думите му, които щяха да бъдат негова смъртна присъда или залог за избавление.
Рьоне измъкна от джоба си нещо като скалпел, разтвори муцуната на кучето и с острието измъкна
