парченцата хартия от венците. После се вгледа продължително и внимателно в злъчката и кръвта, избликнали от раничките.
— Ваше величество — каза той, като трепереше — откривам трагични симптоми.
Ледена тръпка премина по вените на Шарл и проникна чак до сърцето му.
— Да — каза той, — това куче е отровено, нали?
— Страхувам се, че е така, ваше величество.
— С каква отрова?
— Струва ми се минерална.
— Можете ли да установите с положителност, че е отровено?
— Разбира се. Ако го отворя и разгледам, стомаха.
— Отворете го. Не искам да остане ни най-малко съмнение.
— Ще трябва да извикаме някой да ми помогне.
— Аз ще ви помогна — каза Шарл.
— Вие, ваше величество?
— Да, аз. И ако е отровено, какви симптоми ще открием?
— Червени петна и „херборизиране“ в стомаха.
— Хайде — каза Шарл, — на работа.
С един замах на скалпела Рьоне разпори гръдния кош на кучето и го отвори с двете си ръце, докато Шарл, коленичил на земята, му светеше със сгърчена, трепереща ръка.
— Погледнете, ваше величество — каза Рьоне, — вижте, ето ви явни следи. Нали ви казах, че ще има червени петна, а тези вени, тези кървящи вени, които приличат на корени на растения, тях обозначих с думата „херборизиране“. Тук има всичко, което търсех.
— Значи, кучето е отровено?
— Да, ваше величество.
— С минерална отрова?
— По всяка вероятност.
— А какво би трябвало да чувства човек, който поради недоглеждане е глътнал от същата отрова?
— Силна болка в главата, вътрешно горене, като че ли е глътнал разпалени въглища, болки в червата, повръщане.
— А ще чувствува ли жажда?
— Неутолима.
— Така, така — прошепна кралят.
— Напразно се мъча да отгатна целта на въпросите ви, ваше величество.
— Няма защо да се мъчите. Не е необходимо да знаете. Отговаряйте на въпросите ми и толкова.
— Нека ваше величество пита.
— Каква противоотрова трябва да вземе човек, който е глътнал същата отрова като моето куче?
— Има различни видове минерални отрови. Бих желал, преди да ви отговоря, да узная за каква отрова става дума. Ваше величество знае ли как се е отровило кучето?
— Да — каза Шарл, — то изяде лист от една книга.
— Лист от книга?
— Да.
— Ваше величество има ли тази книга?
— Ето я — каза Шарл и свали книгата за ловното изкуство от лавицата.
Рьоне трепна от изненада и това не убягна на краля.
— Кучето е изяло лист от тази книга? — заекна Рьоне.
— Да, от тази.
И Шарл показа откъснатата страница.
— Позволявате ли да откъсна още една, ваше величество?
— Позволявам.
Рьоне откъсна един лист и го доближи до свещта. Хартията пламна и силна чеснова миризма изпълни оръжейната.
— То е било отровено с разтвор от арсеник — каза Рьоне.
— Сигурен ли сте?
— Както ако го бях приготвил аз.
— А противоотровата?…
Рьоне поклати глава.
— Как? — запита пресипнало Шарл. — Нима няма лек?
— Най-доброто и ефикасно лекарство е белтък от яйце, разбит в мляко, но…
— Но… какво?
— Би трябвало да се вземе веднага, иначе…
— Иначе?
— Ваше величество, това е страшна отрова — каза Рьоне.
— Но все пак не убива веднага, нали? — запита Шарл.
— Не, но убива сигурно. Все едно за колко време, а понякога дори това време може да е предварително пресметнато.
Шарл се облегна на мраморната маса.
— А сега — каза кралят, поставяйки ръка на рамото на Рьоне — кажете, нали тази книга ви е позната?
— На мен, ваше величество! — възкликна пребледнял Рьоне.
— Да, на вас, като я видяхте, вие се издадохте.
— Ваше величество, заклевам ви се…
— Слушайте, Рьоне — прекъсна го Шарл, — вие отровихте наварската кралица с ръкавици, принц де Порсиан с дим от лампа, опитахте се да отровите принц дьо Конде с мускал. Рьоне, ще заповядам да ви смъкнат кожата парче по парче с нажежени щипци, ако не ми кажете на кого е тази книга!
Флорентинецът, видя, че няма шега с гнева на Шарл и реши да отвърне дръзко.
— Ако кажа истината, ваше величество, кой ще ми гарантира, че няма да бъда наказан по-жестоко, отколкото ако замълча?
— Аз.
— Давате ли ми вашата кралска дума?
— Честна кралска дума, вие ще спасите живота си — каза кралят.
— В такъв случай ще ви кажа. Книгата е моя.
— Ваша? — извика Шарл, като отстъпи и загледа отровителя като обезумял.
— Да, моя.
— И на кого я дадохте вие?
— Нейно величество кралицата-майка я взе от мен.
— Кралицата-майка? — извика Шарл.
— Да.
— С каква цел?
— Струва ми се, за да я изпрати на наварския крал който бил поискал от херцог д’Алансон подобна книга, за да изучи лова със соколи.
— О! — извика Шарл. — Така. Сега разбирам всичко! Тази книга наистина беше у Анрио. Има съдба и аз понасям ударите й!
Шарл бе обхванат от пристъп на суха и силна кашлица, последвана от нова болезнена криза в стомаха. Той глухо извика два-три пъти и се отпусна на стола.
— Какво ви е, ваше величество? — запита уплашено Рьоне.
— Нищо — каза Шарл, — само че съм жаден. Дайте ми да пия.
Рьоне наля чаша вода и я подаде с трепереща ръка на Шарл. Той я изпи на един дъх.
— А сега — каза кралят, като взе перо и го натопи в мастило — напишете на тази книга…
— Какво да напиша?
