един скок ще се озове в Париж, така че, когато полският крал узнае за смъртта на брат си, нашата династия ще бъде вече сменена. Това е невъзможно!“
Ето какви мисли взеха връх над първото неволно чувство на ужас, когато поиска да дръпне книгата от ръцете на Шарл. Съдбата настойчиво сякаш пазеше Анри и преследваше династията Валоа. И против тази съдба херцогът искаше да опита още веднъж да се разбунтува.
Само за миг целият му план по отношение на Анри се промени. Шарл, а не Анри беше прочел напоената с отрова книга. Анри можеше да замине, но да замине обречен. Но щом съдбата го спасяваше още веднъж, по-добре беше да остане, защото, пленник във Венсен или в Бастилията, щеше да бъде по-малко опасен, отколкото като наварски крал, застанал начело на тридесетхилядна армия.
И така, херцог д’Алансон остави Шарл да дочете главата и когато кралят вдигна поглед, каза:
— Братко, понеже ваше величество ми заповяда, почаках, но с голямо съжаление, тъй като имам да ви съобщя много важни неща.
— Дявол да го вземе! — каза Шарл, чиито бледи бузи започнаха да поруменяват малко по малко може би защото беше вложил много жар в четенето или защото отровата беше започнала да действува. — Дявол да го вземе, ако пак започнеш да ми приказваш за същото, ще заминеш, както замина полският крал. Избавих се от него, ще се избавя и от теб и да не съм чул повече нито дума за това!
— Братко — каза Франсоа, — дошъл съм да ви говоря не за отпътуване, а за отпътуването на другиго. Ваше величество засегна най-дълбокото ми и съкровено чувство, усъмни се в моята преданост към вас, моя брат, в моята вярност като поданик и аз искам да ви докажа, че не съм предател.
— Хайде — каза Шарл, като се облакъти върху книгата, кръстоса крака и погледна д’Алансон като човек, който противно на навиците си, се е въоръжил с търпение. — Хайде, почвайте. Сигурно пак някоя нова сплетня, някое утринно обвинение.
— Не, ваше величество един истински заговор, който поради смешна деликатност се въздържах да ви разкрия.
— Заговор ли? — каза Шарл. — Хайде да видим що за заговор пак.
— Ваше величество — каза Франсоа, — докато вие ще бъдете на лов край реката в долината Везине, наварският крал ще отиде в гората Сен-Жермен, където ще го чака отред привърженици и той ще избяга с тях.
— Знаех си аз — каза Шарл. — Още една клевета срещу горкия Анрио. Няма ли да престанете един път завинаги да се занимавате с него?
— Ваше величество много скоро ще се увери дали това, което имам честта да му съобщя, е клевета, или не.
— Как?
— Защото тази вечер нашият зет ще е на път.
Шарл стана.
— Слушайте — каза той, — още веднъж съм готов да повярвам на вашите измислици. Но предупреждавам ви, теб и майка ти, че това е за последен път.
После, повишавайки глас, заповяда:
— Извикайте наварския крал!
Един от офицерите понечи да изпълни заповедта, но Франсоа му направи знак да не тръгва.
— Лошо средство, братко — каза той, — по този начин няма да узнаете нищо. Анри ще отрече, ще даде сигнал, неговите съучастници ще бъдат предупредени и ще изчезнат. А после майка ми и аз ще бъдем обвинени не само в халюцинации, а и в клевета.
— Какво искате тогава?
— Заклевам ви като роден брат, ваше величество, послушайте ме. В името на моята преданост към вас, в която ще се уверите, не бързайте. Направете така, че истинският виновник, този, който от две години изменя мислено на ваше величество, очаквайки да ви измени на дело, бъде накрая разобличен чрез необоримо доказателство и наказан, както заслужава.
Шарл не отговори. Той отиде до един прозорец и го отвори. Кръв нахлуваше в мозъка му. После се обърна бързо и запита:
— Какво бихте направили вие? Кажете, Франсоа.
— Ваше величество — каза д’Алансон, — аз бих заповядал три отреда от леката кавалерия да обградят гората Сен-Жермен и в един уречен час, единадесет например, да се придвижат и да подгонят всички, които се намират в гората, към павилиона Франсоа I, който случайно бих избрал за място на срещата и обеда. После, преструвайки се, че следвам моя сокол, когато забележа, че Анри се отдалечава, ще побързам за срещата, където ще го уловя заедно със съучастниците му.
— Не е лоша идея — каза кралят, — да се извика гвардейският капитан!
Д’Алансон измъкна сребърна свирка, закачена на златна верижка, и изсвири.
Дьо Нансе се появи.
Шарл се приближи до него и тихо му даде заповедите си.
През това време голямата хрътка Актеон беше спипала някаква плячка, която търкаляше из стаята и късаше с хубавите си зъби, като скачаше лудо.
Шарл се огледа и страшно изруга. Плячката на Актеон беше скъпоценната книга за лова, от която, както вече казахме, съществуваха само три екземпляра в света.
Наказанието беше равно на престъплението.
Шарл взе един камшик и той изсвистя над кучето, оплитайки се три пъти около него. Актеон изскимтя и се скри под една маса, застлана с дебела покривка, която му служеше за убежище.
Шарл вдигна книгата и видя с радост, че липсва само една страница, и то не текст, а гравюра.
Той я постави грижливо върху една лавица, където Актеон не можеше да я достигне. Д’Алансон го гледаше неспокойно. Много му се искаше тази книга сега, когато бе изпълнила пъклената си мисия, да не остава повече в ръцете на Шарл.
Удари шест часът.
В този час кралят трябваше да слезе в двора, където го чакаха пищно обяздени коне и богато облечени дами и благородници. Ловците държаха соколите си с качулки на главата. Неколцина кучкари носеха роговете си, в случай че кралят, уморен от лова със соколи, както се случваше понякога, би пожелал да подгони някой лопатар или сръндак.
Кралят влезе и затвори вратата на оръжейната. Д’Алансон следеше всяко негово движение с пламтящ поглед и видя, че пъха ключа в джоба си. Докато слизаше по стълбата, Шарл се спря и потърка с ръка челото си.
— Не зная какво ми става — каза той, — но чувствувам особена слабост.
Краката на херцог д’Алансон отмаляха не по-малко от краката на краля.
— Действително — измърмори той, — струва ми се, че ще има буря.
— Буря през януари? — каза Шарл. — Вие сте луд. Нищо подобно, само че на мен ми се вие свят, кожата ми е суха, чувствувам слабост, това е причината.
После добави полугласно:
— Ще ме убият с техните вражди и заговори.
Но щом се озова на двора, свежият утринен въздух, виковете на ловците, шумните приветствия на събралите се стотина души произведоха върху него обикновеното си въздействие.
Той въздъхна свободно и радостно.
Първо потърси с поглед Анри. Той стоеше до Маргьорит. Тези двама чудесни съпрузи, изглежда, не можеха да се разделят, толкова много се обичаха.
Като видя Шарл, Анри разигра коня си и с три скока се озова до него.
— А — каза Шарл, — вие яздите истински бегач, като че ли отивате на лов за елени, а много добре знаете, че днес отиваме на лов със соколи.
После, без да дочака отговор, добави, смръщил вежди, с почти заплашителен глас:
— Да вървим, господа, да вървим. Ловът трябва да започне в девет часа.
Катерина наблюдаваше тази сцена от един прозорец на Лувъра. Изпод вдигнатата завеса се виждаше само бледото й забулено лице, а тялото й, облечено в черно, се губеше в полусянката.
По заповед на Шарл цялата тази позлатена, нагласена, напарфюмирана кавалкада, с краля начело,
