ако вие сте го посъветвали да ми подари един престол, това би означавало, че го дължа на вас. Макар че, признавам, мъчно ми е да ограбя така наварския крал.
— Сине мой, както изглежда, вие много обичате Анрио?
— Да, от известно време сме много близки.
— Мислите ли, че и той ви обича толкова, колкото го обичате вие?
— Надявам се, ваше величество.
— Знаете ли, подобна дружба наистина може да служи за пример, особено между принцове. Дворцовите дружби минават за не особено трайни, скъпи Франсоа.
— Майко, спомнете си, че ние сме не само приятели, но почти братя.
Катерина се усмихна странно.
— Добре — каза тя, — но нима кралете могат да бъдат братя?
— О, когато се сближихме, нито той, нито аз бяхме крале, майко. И дори и през ум не ни минаваше, че можем да станем един ден. Ето защо се обикнахме.
— Да, но нещата сега се измениха твърде много.
— Как така са се изменили?
— Разбира се, кой може да каже сега дали и двамата няма да станете крале?
По нервното потръпване на херцога и по руменината, която изби по лицето му, Катерина видя, че ударът и попадна право в целта.
— Той, Анрио, крал? И на кое кралство, майко?
— На едно от най-блестящите в християнския свят, синко.
— Ах, майко — възкликна д’Алансон пребледнял, — какво говорите?
— Това, което една добра майка е длъжна да каже на своя син и за което неведнъж сте мислили, Франсоа.
— Аз ли? — възкликна херцогът. — Кълна ви се, ваше величество, аз за нищо не съм мислил.
— Готова съм да ви повярвам, защото вашият приятел, вашият брат Анри, както вие го наричате, под привидната си откровеност е всъщност много ловък и хитър благородник, който умее да пази тайните си по- добре, отколкото вие пазите вашите, Франсоа. Например казвал ли ви е някога той, че дьо Муи е най- довереният му човек?
И при тези думи Катерина прониза като с кинжал Франсоа до дъното на душата му.
Но Франсоа притежаваше една-единствена добродетел или по-скоро порок — притворството. Така че той издържа отлично този поглед.
— Дьо Муи ли? — извика изненадано той, сякаш чуваше за пръв път това име, свързано с Анри.
— Да, хугенотът дьо Муи дьо Сен-Фал, същият, който едва не уби господин дьо Морвел и който тайно кръстосва Франция и столицата, облечен в различни дрехи, интригува и събира армия, за да подкрепи вашия брат Анри срещу семейството ви.
На Катерина не й беше известно, че по този въпрос синът й Франсоа знаеше колкото нея и дори повече от нея, затова стана и подготви с тези думи величественото си излизане.
Франсоа я задържа.
— Още една дума, майко, моля ви. Понеже благоволихте да ме посветите във вашата политика, кажете ми как Анри, толкова малко известен и толкова беден, ще успее да обяви сериозно война на нашата династия.
— Дете — каза кралицата, усмихвайки се, — знайте, че него го поддържат повече от тридесет хиляди души може би и че само да каже една дума, тези тридесет хиляди души ще се появят внезапно, като изневиделица. И не забравяйте, че тези тридесет хиляди души са хугеноти, тоест най-храбрите войници на света. Освен това той има покровител, когото вие не знаете или дружбата на когото не сте се погрижили да спечелите.
— И кой е той?
— Кралят. Кралят, който го обича, поддържа го, кралят, който от завист към вашия брат в Полша и от яд към вас, търси около себе си бъдещите си приемници. И само слепец като вас не би могъл да разбере, че той ги търси другаде, а не в собственото си семейство.
— Кралят!… Майко, нима мислите?…
— Не сте ли забелязали колко обича той Анрио, своя Анрио?
— Вярно, майко, истина е.
— А дали му отвръщат със същото. Защото същият този Анрио, забравяйки, че шуреят му искаше да го застреля през Вартоломеевата нощ, се влачи по корем като куче, което ближе ръката на този, който го е бил.
— Да, да — прошепна Франсоа, — и аз съм забелязал, че Анри се държи прекалено смирено пред брат ми Шарл.
— Той умее да му угажда във всичко.
— И стига дотам чак, че ядосан, задето кралят постоянно му се подиграва за невежеството му в областта на лова със соколи, той е решил да го изучи. Вчера дори ме запита, да, именно вчера, дали нямам някоя хубава книга по този въпрос.
— Чакайте — каза Катерина, чиито очи заискриха, сякаш й хрумна внезапна идея. — Чакайте… и какво му отговорихте вие?
— Че ще потърся в библиотеката си.
— Добре — каза Катерина, добре. Той трябва да получи тази книга.
— Аз потърсих, ваше величество, но не намерих нищо.
— Аз ще намеря, аз… А вие ще му дадете книгата от ваше име.
— И какъв ще бъде резултатът от това?
— Имате ли доверие в мен, д’Алансон?
— Да, майко.
— Искате ли сляпо да ми се подчинявате по отношение на Анри, когото не обичате, каквото и да разправяте?
Д’Алансон се усмихна.
— И когото аз ненавиждам — продължи Катерина.
— Да, ще ви послушам.
— В други ден ще дойдете да вземете книгата оттук. Аз ще ви я дам, вие ще я занесете на Анри… и…
— И?…
— Предоставете останалото на бога, на провидението или на случайността.
Франсоа познаваше достатъчно добре майка си, за да знае, че тя няма навик да се уповава на бога, провидението или случайността, когато се отнася до нейните приятелства и вражди, но се въздържа и не прибави нито дума, а се поклони, за да покаже, че приема поръчението, и се оттегли.
„Какво искаше да каже тя? — помисли младият човек, изкачвайки се по стълбата. — Нищо не разбирам. Ясно ми е обаче, че тя действа срещу един общ неприятел. Защо да й се месим тогава?“
В това време Маргьорит чрез посредничеството на Ла Мол получи писмо от дьо Муи. Понеже между тези двама височайши съпрузи нямаше тайна по отношение на политиката, тя отвори писмото и го прочете.
Без съмнение то й се стори интересно, защото, възползувайки се от мрака, който вече се спускаше над стените на Лувъра, тя се плъзна в тайния проход, изкачи се по витата стълба и след като се огледа на всички страни внимателно, вмъкна се бързо като сянка и потъна в преддверието на наварския крал.
Никой не пазеше това преддверие, откакто бе изчезнал Ортон.
Това изчезване, за което не сме казали нищо повече, след като читателят видя как трагично завърши Ортон, много бе обезпокоило Анри. Той каза това на баронеса дьо Сов и на жена си, но нито едната, нито другата знаеха повече от него, само баронеса дьо Сов му съобщи някои подробности, от които можеше съвсем ясно да се заключи, че бедното момче е станало жертва на някаква машинация на кралицата-майка и че именно поради това едва ли не го бяха задържали с дьо Муи в странноприемницата „А ла Бел- Етоал“.
Друг на мястото на Анри би замълчал, защото не би се осмелил да каже каквото и да било. Но Анри пресмяташе всичко. Той разбра, че мълчанието му ще го издаде. Не може така да загубиш някой от
