В този момент завесата се вдигна и двете дами запитаха едновременно:
— Е какво става? Къде са Орест и Пилад?
— Дявол да го вземе — отговори Коконас, — Пилад и Орест умират от глад и от любов!
На другия ден метр Ла Юриер отнесе в девет часа в Лувъра почтителното послание на граф Анибал дьо Коконас.
Глава 45
Ортон
Анри, след отказа на херцог д’Алансон, който поставяше на карта всичко, дори съществуването му, се сприятели още повече с принца от преди.
Катерина заключи от тази близост между двамата, че те не само се разбират, но сигурно заговорничат. Тя разпита Маргьорит по този въпрос, но Маргьорит беше достойна нейна дъщеря и наварска кралица, чието главно умение беше да отклонява опасните обяснения, затова така ловко отговори на въпросите на майка си, че Катерина се забърка още повече в своите предположения.
Единственият водач на флорентинката беше нейният инстинкт на интригантка, който тя беше донесла от Тоскана, най-изпълнената с интриги държавица от тази епоха, и чувството на омраза, което беше почерпила от френския двор, най-разединения по интереси и мнения по това време двор.
Тя разбра преди всичко, че голяма част от силата на беарнеца произтича от съюза му с херцог д’Алансон и реши да развали този съюз.
От деня, когато взе това решение, тя обгради сина си с търпението и ловкостта на рибар, който, хвърляйки далеч от рибата оловните тежести на въдицата, незабелязано ги дърпа, докато заобиколи от всички страни плячката си.
Херцог Франсоа забеляза това удвоено внимание и от своя страна също се опита да се приближи до майка си. Анри се преструваше, че не забелязва нищо, но следеше съюзника си по-внимателно от когато и да било.
Всеки очакваше някакво събитие.
Между другото, докато всеки очакваше това събитие, сигурно за едните и вероятно за другите, една сутрин, когато слънцето изгря розово и разпръсна приятна топлина и нежно ухание, предвещаващо прекрасен ден, един блед мъж, опрян на бастун и едва пристъпващ, излезе от малка къща зад Арсенала и тръгна по улица Пти-Мюск.
Към Порт Сент-Антоан, след като премина блатистата ливада, заобикаляща рововете на Бастилията, той остави вляво големия булевард и влезе в градината Арбалет, чийто пазач го посрещна с дълбоки поклони.
Нямаше никого в тази градина, която, както показва името й, принадлежеше на стрелците с арбалет. Защото, ако имаше посетители, този блед човек щеше да предизвика любопитството им, тъй като дългите му мустаци, военната походка, макар и забавена от болката, ясно показваха, че навярно е ранен неотдавна офицер, който се опитва да възстанови силите си с умерено движение и разходка на слънце.
И все пак странно! Когато плащът, с който въпреки започващата горещина се бе загърнал този привидно безобиден човек, се разгръщаше, веднага се виждаха два дълги пистолета, висящи на сребърни аграфи на колана му, както и широка кама и дълга шпага, която беше толкова огромна, че той едва ли би могъл да я измъкне. Тя допълваше този подвижен арсенал и ножницата й удряше двата слаби треперещи крака. Освен това от свръх-предпазливост човекът, въпреки че беше сам, на всяка крачка се оглеждаше изпитателно, сякаш за да претърси всеки завой, всеки храст, всеки ров.
Така този човек влезе в градината и тихо се приближи до малка беседка, гледаща към булевардите, от които бе отделена с гъст жив плет и малък ров, образуващи двойна ограда. Там той седна на една пейка пред масичка, а пазачът на градината, който в същото време бе съдържател на гостилница, му донесе нещо подкрепително.
Болният седеше вече от десетина минути и няколко пъти бе поднасял до устата си фаянсовата чаша, от която отпиваше на малки глътки, когато изведнъж по странното му бледо лице се изписа страшно изражение. Той бе забелязал откъм Кроа-Фобен, по пътеката, която днес е улица Неапол, един загърнат в плащ конник, който се спря до Бастиона и зачака някого.
Минаха пет минути и човекът с бледото лице, в когото читателят може би е разпознал Морвел, едва успя да се съвземе от вълнението си при вида на появилия се човек, когато друг млад мъж, пристегнат във вталена дреха на паж, се появи по пътя, където сега минава улица Фосе-Сен-Никола, и спря при конника.
Прикрит от листака над беседката, Морвел можеше всичко да вижда и да чува, без особено да се напряга, а когато читателят узнае, че конникът беше дьо Муи и младият човек във вталената дреха Ортон, сам ще прецени какви очи и уши бе отворил Морвел.
Двамата млади хора се огледаха внимателно, Морвел притаи дъх.
— Можете да говорите, господине — обади се пръв Ортон, който, понеже беше по-млад, беше и по- доверчив, — никой не ни вижда и не ни чува.
— Добре — каза дьо Муи, — ще отидеш при баронеса дьо Сов и ще и предадеш тази бележка лично, ако я завариш у тях. Ако не е там, ще я пъхнеш зад огледалото, зад което кралят има навик да поставя своите бележки. После ще чакаш в Лувъра. Ако ти дадат отговор, ще го занесеш, знаеш къде. Ако не ти дадат, ще дойдеш да ме намериш тази вечер въоръжен с педринал22 на мястото, за което ти говорих и откъдето идвам.
— Добре — каза Ортон, — зная.
— Сега те оставям. Имам да върша много работи през деня. Не бързай, излишно е. Няма нужда да отиваш в Лувъра, преди той да е там, мисля, че той има днес сутринта урок по лов със соколи. Върви и се покажи без страх! Ти си се възстановил и отиваш да благодариш на баронеса дьо Сов за грижите, които е проявила към теб по време на болестта ти. Върви, момчето ми, пожелавам ти успех.
Морвел слушаше втренчил очи, с настръхнали коси, с оросено от пот чело. Първият му подтик беше да откачи един пистолет от аграфата и да се прицели в дьо Муи. Но при едно движение плащът на дьо Муи се разгърна и той видя, че под него има здрава и солидна броня. Така че много вероятно беше куршумът да се сплеска върху тази броня или да го улучи някъде, където раната не би била смъртоносна. Освен това той си помисли, че дьо Муи, силен и добре въоръжен, лесно щеше да се справи с него, както беше ранен, и с въздишка се отказа да стреля по хугенота.
— Какво нещастие — прошепна той, — че не мога да го убия тук, без друг свидетел освен тоя хлапак, когото можех да сваля с втория куршум.
Но в същия миг Морвел се досети, че бележката, дадена на Ортон, която той трябваше да предаде на баронеса дьо Сов, може би беше по-важна дори от живота на водача на хугенотите.
„А — каза си той, — ти пак ми се измъкваш тази сутрин! Нека. Иди си здрав и читав, но утре ще удари твоят час, ако трябва да те преследвам дори в ада, от който си излязъл, за да ме погубиш, ако аз не те погубя.“
В този миг дьо Муи закри с плаща лицето си и се отдалечи бързо към блатата на Тампл. Ортон тръгна край рововете, които го отведоха до реката.
Тогава Морвел стана така леко и пъргаво, както не би могло да се очаква, прибра се на улица Сьоризе, влезе в къщи, оседла един кон и колкото и слаб да беше, с риск да му се отворят всички рани, се спусна в галоп по улица Сент-Антоан, мина по кейовете и влезе в Лувъра.
Пет минути след като бе минал през пропуска, Катерина знаеше всичко, което се бе случило, и Морвел получи хилядата златни екю, обещани му за арестуването на наварския крал.
— О — възкликна тогава Катерина, — или аз се лъжа, или този дьо Муи ще се окаже черното петно, което Рьоне откри в хороскопа на проклетия беарнец.
Четвърт час след Морвел в Лувъра влезе Ортон и се отправи, без да се крие, както му бе поръчал дьо Муи, към апартамента на баронеса дьо Сов, след като се спря да поговори с познати от двореца.
Той завари Дариол сама. Катерина повикала баронесата да напише някакви важни писма и тя от пет минути била при нея.
— Добре — каза Ортон, — ще почакам.
Младият човек се чувствуваше у дома си в апартамента, затова премина съвсем естествено в спалнята
