Лесно е да се отгатне, че дьо Муи слушаше с дълбоко внимание тези думи, които, отправени към посланиците, всъщност се отнасяха единствено до него. Анри вече беше завъртял два или три пъти отрицателно глава, за да покаже на младия хугенот, че д’Алансон е отказал. Но това движение можеше да бъде случайно и не беше достатъчно за дьо Муи, ако думите на Маргьорит не го потвърждаваха. Впрочем, докато той гледаше Маргьорит и я слушаше с цялата си душа, черните му блестящи очи под сивите вежди поразиха Катерина. Тя потръпна, сякаш през нея мина електрически ток, и не отдели вече поглед от тази част на залата.
„Странно лице — помисли си тя, без да изменя изражението си, подходящо за тържествения случай, — кой ли ще е този човек, загледан толкова внимателно в Маргьорит, когото от своя страна Анри и Маргьорит гледат също така внимателно?“
Докато наварската кралица продължаваше своята реч, чието останало съдържание беше отговор на любезностите на полския пратеник, Катерина си блъскаше главата да се досети как е името на този хубав старец. Изведнъж церемониалмайсторът се доближи зад нея и й подаде парфюмирана копринена кесийка, която съдържаше едно листче, сгънато на четири. Тя измъкна листчето и прочете:
Морвел, на когото дадох подкрепително, най-сетне доби сили и успя да напише името на човека, който се намирал в стаята на наварския крал. Този човек е бил господин дьо Муи.
„Дьо Муи — помисли кралицата, — предчувствах това. Но този старец… A! Cospetto!…21 Този старец е…“
Катерина остана с втренчен поглед и раззината уста. После се наведе към ухото на капитана от гвардията, който беше до нея, и му каза:
— Господин дьо Нансе, погледнете, без да ви забележат, Ласко, този, който говори в момента, зад него… точно така… видяхте ли един старец с бяла брада и черна кадифена дреха?
— Да, ваше величество — отговори капитанът.
— Не го изпускайте от поглед.
— Този, на когото наварският крал даде знак ли?
— Точно той. Застанете на вратата на Лувъра с десет души и когато той си тръгне, поканете го от страна на краля да остане на обед. Ако ви последва, заведете го в някоя стая и го задръжте там. Ако се съпротивява, хванете го жив или мъртъв. Хайде, бързо!
За щастие Анри, твърде малко погълнат от речта на Маргьорит, гледаше Катерина и не пропускаше дори и най-малкото изменение на лицето й. Като видя как очите на кралицата-майка се впиват настървено в дьо Муи, той се разтревожи. А като забеляза, че дава заповед на капитана от гвардията, разбра всичко.
Точно в този миг направи жеста, забелязан от господин дьо Нансе, жест, който на езика на сигналите означаваше: „Вие сте открит, спасявайте се, без да губите нито минута.“
Дьо Муи разбра този жест, завършващ така добре думите на Маргьорит, които се отнасяха до него. Той не чака да го подканят два пъти, а се смеси с тълпата и изчезна.
Но Анри се успокои едва когато видя, че господин дьо Нансе се върна при Катерина и по гневно свитото лице на кралицата-майка разбра, че й съобщава, че е отишъл твърде късно. Аудиенцията свърши. Маргьорит размени още няколко неофициални думи с Ласко. Кралят стана, залитайки, поклони се и излезе облегнат на рамото на Амброаз Паре, който го придружаваше навсякъде, откакто се бе разболял.
Катерина, бледа от гняв, и Анри д’Анжу, ням от скръб, го последваха.
Колкото до херцог д’Алансон, той като че ли не присъстваше на тържеството. Шарл нито веднъж не спря поглед на него, понеже през цялото време гледаше херцог д’Анжу.
Новият полски крал се чувстваше загубен. Далеч от майка си, похитен от тези северни варвари, той приличаше на Антей, синът на Земята, който губеше силите си, когато Херкулес го повдигне във въздуха. Преминавайки границата, херцог д’Анжу си мислеше, че завинаги се отдалечава от френския престол.
Вместо да последва краля, той отиде при майка си.
Завари я не по-малко мрачна и не по-малко загрижена от самия него, защото тя мислеше за това изящно и насмешливо лице, което не бе престанала да гледа по време на церемонията, за този беарнец, на когото съдбата сякаш проправяше път, помитайки около него крале, принцове, убийци, врагове и всички препятствия.
Като видя своя любим син, блед под короната, прекършен под кралската мантия, скръстил умолително хубавите си ръце, без дума да каже, Катерина стана да го посрещне.
— О, майко! — извика полският крал. — Ето ме осъден да умра в изгнание!
— Синко — каза Катерина, — толкова ли бързо забравихте предсказанието на Рьоне. Успокойте се, вие няма да останете дълго в Полша.
— Заклевам ви, майко — каза херцог д’Анжу, — при първия слух, при първото съмнение, че френската корона може да остане свободна, предупредете ме…
— Успокойте се, синко — каза Катерина, — до деня, който ние двамата очакваме, непрекъснато ще има в моята конюшня оседлан кон, а в преддверието на моите покои куриер, готов да замине за Полша.
Глава 44
Орест и Пилад
След като Анри д’Анжу замина, мирът и щастието сякаш се възвърнаха в Лувъра, в семейното огнище на тези Атриди.
Шарл, забравяйки своята меланхолия, укрепваше с всеки изминал ден, като ходеше на лов с Анри или разговаряше за лов с него, когато не можеха да отидат. Кралят го упрекваше само в едно, че е така безразличен към лова с птици и го уверяваше, че ще бъде съвършен владетел едва когато се научи да дресира различни видове соколи, както знаеше да дресира гончета и копои.
Катерина пак беше станала добра майка: нежна с Шарл и с херцог д’Алансон, ласкава с Анри и Маргьорит, внимателна с херцогиня дьо Невер и баронеса дьо Сов и под претекст, че изпълнявайки нейна заповед, е бил ранен, стигна дотам в безграничната си доброта, че отиде да види два пъти Морвел, който се възстановяваше в къщата си на улица Сьоризе.
Маргьорит продължаваше своята романтична любов от балкона.
Всяка вечер тя отваряше прозореца си и си разменяше с Ла Мол знаци и писма. Във всяко от своите писма младият човек напомняше на красивата кралица, че е обещала да възнагради изгнанието му с няколко блажени минути на улица Клош-Персе.
Един единствен човек се чувствуваше сам, без приятел, в отново спокойния и умиротворен Лувър.
Този човек беше нашият приятел граф Анибал дьо Коконас.
Разбира се, не беше малко да знае, че Ла Мол е жив. Приятно беше, че все още е любим на херцогиня дьо Невер, най-веселата и най-находчивата жена. Но щастието от срещите насаме с хубавата херцогиня и успокоението, което Маргьорит му бе дала за съдбата на техния общ приятел, не струваха в очите на пиемонтеца един хубав час, прекаран с Ла Мол у техния приятел Ла Юриер пред бутилка пивко вино, или една от тези дръзки обиколки из някои места на Париж, където кожата, кесията или дрехата на един честен благородник можеше да пострада.
Херцогиня дьо Невер, трябва да се признае, за срам на човечеството, търпеше не съвсем равнодушно съперничеството с Ла Мол. Не че ненавиждаше провансалеца. Напротив. Увлечена от неудържимия инстинкт, който неволно кара всяка жена да кокетничи с любимия на друга жена, особено ако тази жена е нейна приятелка, тя щедро раздаваше на Ла Мол блясъка на своите изумрудени очи и Коконас би могъл да завижда на приятелските ръкостискания и на любезниченията на херцогинята с приятеля му, когато по нейна прищявка звездата на пиемонтеца бе сякаш избледняла на небосклона й. Но Коконас, който бе готов винаги да убие петнадесет души само за един поглед на своята дама на сърцето, толкова малко ревнуваше Ла Мол, че дори често му нашепваше на ухото след подобни нападения на херцогинята някои предложения, от които провансалецът поруменяваше.
Вследствие на това Анриет, лишена поради отсъствието на Ла Мол от всички удоволствия, които й предлагаше компанията на Коконас, тоест — да се наслаждава на неговата неизчерпаема веселост и неутолими прищевки, отиде веднъж при Маргьорит и я помоли да й върне този неизбежен посредник, без който Коконас от ден на ден все повече губеше ума и сърцето си.
