От двете страни вървяха офицери.
Зад тази първа група идваше втора, облечена със съвършено източен разкош. Тя предшестваше пратениците. Те бяха четирима и великолепно представяха най-митологичното рицарско кралство през XVI столетие.
Един от тези пратеници беше краковският епископ. Той беше в полудуховнически, полувоенни одежди и цял блестеше в злато и скъпоценности. Белият му кон с дълга, развяваща се грива и грациозна походка сякаш дишаше огън през ноздрите си. Никой не би могъл да повярва, че цял месец това благородно животно бе изминавало по петнадесет левги на ден по пътища, които поради лошото време бяха станали почти непроходими.
До епископа яздеше войводата Ласко, могъщ владетел, приближен на краля и сам притежаващ богатство и гордост на истински крал.
След двамата главни пратеници, съпроводени от други двама войводи със знатно потекло, идваха множество полски благородници, чиито коне, украсени с коприна, злато и скъпоценни камъни, предизвикаха шумното удивление на народа. Действително френските рицари, въпреки богатството и разкошните си коне и дрехи, бяха напълно затъмнени от новодошлите, които те презрително наричаха варвари.
Катерина до последния момент се бе надявала, че посрещането ще бъде отложено и решителността на краля ще отстъпи пред слабостта, която все още продължаваше. Но когато определеният ден дойде, когато тя видя Шарл, блед като призрак, да намята великолепната кралска мантия, разбра, че трябва да склони привидно глава пред неговата желязна воля и започна да мисли, че най-сигурното за Анри д’Анжу е да приеме великолепното изгнание, на което бе осъден.
Шарл, с изключение на няколкото думи, които бе произнесъл, когато видя майка си, излизаща от будоара, не бе разговарял повече с Катерила след сцената, предизвикала кризата, от която едва не умря. Всички в Лувъра знаеха, че между тях е имало страшно спречкване, без да им е известна причината, и дори най-смелите трепереха пред тази студенина и това мълчание, както треперят птиците пред застрашителното затишие, предвещаващо буря.
Впрочем всички в Лувъра се готвеха не като за празненство, а като за някаква зловеща церемония. Всеки се беше подчинил мрачно или безучастно. Известно беше, че Катерина едва не се бе разтреперала и сега всички трепереха. Голямата дворцова приемна зала беше готова и тъй като подобни аудиенции обикновено се извършваха публично, на часовоите бе дадена заповед да пуснат с пратениците толкова хора, колкото биха могли да поберат залите и дворовете.
Париж от своя страна предлагаше зрелище, каквото винаги в подобни случаи предлага един голям град — оживление и любопитна гледка. Само много внимателен наблюдател би забелязал в този ден, сред честните лица на буржоата, наивно и любопитно зяпнали, голям брой хора, загърнати в широки плащове, разменящи си погледи и знаци, когато бяха на разстояние, или няколко бързи и многозначителни думи, прошепнати тихо всеки път, когато се доближеха един до друг. Впрочем тези хора изглеждаха твърде много заети с кортежа, следваха го първи и като че ли получаваха заповеди от един достопочтен старец, чиито черни и живи очи издаваха въпреки бялата брада и посивелите вежди твърде младежка енергия. Действително този старец, било сам, било с помощта и усилията на своите другари, успя да влезе между първите в Лувъра и благодарение на любезността на началника на швейцарците, почтен хугенот и твърде лош католик, въпреки приемането на католичеството, намери начин да се нареди зад пратениците точно срещу Маргьорит и Анри дьо Навар.
Анри, предупреден от Ла Мол, че дьо Муи ще присъствува преоблечен на посрещането, се оглеждаше на всички страни. Най-сетне погледът му се кръстоса с погледа на стареца и повече не се отдели от него. С един знак дьо Муи разся съмнението на наварския крал. Защото дьо Муи беше така добре дегизиран, че дори Анри се бе усъмнил дали този белобрад старец може да бъде безстрашният предводител на хугенотите, който само преди пет-шест дни бе оказал такава мъжествена съпротива.
Анри прошепна нещо на Маргьорит и тя също устреми поглед в дьо Муи. После прекрасните й очи зашариха из залата — тя търсеше Ла Мол, но напразно. Ла Мол не беше в залата.
Речите започнаха. Пръв говори кралят. Ласко го помоли от името на народното събрание да даде съгласието си полската корона да бъде предложена на един френски принц.
Шарл изяви съгласието си кратко и ясно, представяйки херцог д’Анжу, своя брат, като възхвали пред полските пратеници неговата храброст. Той говореше на френски. Преводачът предаваше отговора му фраза след фраза. Докато говореше преводачът, кралят поднасяше към устата си кърпичка и всеки път след това на нея се появяваше кърваво петно.
Когато Шарл завърши отговора си, Ласко се обърна към херцог д’Анжу и произнесе реч на латински, в която му предлагаше престол от името на полския народ.
Мъчейки се напразно да овладее вълнението си, херцогът отговори на същия език, че приема с признателност оказаната му чест. Докато той говореше, Шарл стоеше прав, със стиснати устни, втренчил в него неподвижния си и заплашителен орлов поглед.
Когато херцог д’Анжу свърши, Ласко взе короната на Ягелонската династия, поставена върху възглавничка от червено кадифе, и докато двама полски благородници намятаха херцог д’Анжу с кралската мантия, той подаде короната на Шарл.
Шарл направи знак на брат си. Херцог д’Анжу коленичи пред него и Шарл собственоръчно постави короната на главата му. Тогава двамата крале си размениха най-изпълнената с омраза целувка, каквато някога са си разменяли двама братя.
Веднага херолдът провъзгласи:
— Александър-Едуард-Анри дьо Франс, херцог д’Анжу, е коронован за полски крал. Да живее полският крал!
Всички събрани повториха в един глас:
— Да живее полският крал!
Тогава Ласко се обърна към Маргьорит. Приветствието към красивата кралица беше оставено за края. Понеже тази любезност и беше оказана, за да блесне със своята начетеност, както се казваше тогава, всеки заслуша с голямо внимание отговора и на латински. Както вече видяхме, Маргьорит сама беше съчинила речта си.
Приветствието на Ласко беше по-скоро панегирика, отколкото реч. Без да се гледа на неговия сарматски произход, той се бе увлякъл от красотата на наварската кралица и използвайки езика на Овидий, но стила на Ронсар, каза, че тръгвайки от Варшава в дълбока нощ, той и придружаващите го не биха могли да намерят своя път, ако, както влъхвите, не са имали две звезди, които да ги водят. Звезди, които блестели все по- ярко и по-ярко, колкото повече те се приближавали до Франция, и които се оказали прекрасните очи на наварската кралица. Така, минавайки от Евангелието към корана, от Сирия към Арабия, от Назарет към Мека, той завърши своята реч, като заяви, че е готов да направи това, което са направили най-разпалените последователи на пророка, които, достигнали щастието да погледнат неговата гробница, избождали очите си, понеже смятали, че след като са се насладили на хубавата гледка, нищо друго на тоя свят не заслужава да му се любуват.
Тези, които знаеха латински, бурно одобриха речта, защото споделяха мнението на оратора. Тези пък, които не знаеха латински, също аплодираха бурно, за да покажат, че знаят.
Маргьорит грациозно се поклони на галантния сарматинец, а после започна своята реч, впивайки поглед в очите на дьо Муи.
— Quod nunc hac in aula insperati adestis exultaremus ego et conjux, nisi ideo immineret calamitas, scilicet non solum fratris sed etiam amici orbitas.19
Тези думи имаха двоен смисъл. Те бяха казани на дьо Муи, но можеха да се отнасят и за Анри д’Анжу. Така че херцогът се поклони в знак на благодарност.
Шарл не можеше да си спомни да е чел тази фраза в речта, която му бяха дали няколко дни преди това. Но той не отдаваше особено значение на думите на Маргьорит, защото нейната реч всъщност нямаше политически смисъл. Впрочем той не разбираше добре латински.
Маргьорит продължи:
— Adeo dolemur a te dividi ut tecum proticisci maluissemus. Sed idem tatum quo nunc sine ulla mora Zutetia cedere juberis, hac in urbe detinet. Proficiscere ergo frater; proficiscere, amice, proficiscere sine nobis, proficiscentem sequentur speset desideria nostra.20
