Пилад. Съжалете се над моята мъка поне заради един от героите, които ви цитирах и чиито сърца, заклевам ви се, не са били по-нежни от моето.
Маргьорит се усмихна и след като накара Коконас да й обещае, че ще пази тайна, му разказа как Ла Мол е избягал през прозореца. Колкото за мястото на неговото убежище, въпреки настойчивите молби на пиемонтеца тя не каза нито дума. Коконас бе удовлетворен наполовина, затова се впусна в дипломатически ходове на най-високо равнище. В резултат Маргьорит прозря, че и херцог д’Алансон споделя желанието на своя придворен да узнае какво е станало с Ла Мол.
— Е, добре — каза кралицата, — ако искате непременно да научите нещо положително за приятеля си, запитайте наварския крал, той единствен има право да говори. Аз мога да ви кажа само, че този, когото търсите, е жив, давам ви думата си.
— Аз имам по-сигурно доказателство — отговори Коконас, — вашите прекрасни очи, които не са плакали.
После, смятайки, че няма какво повече да прибави към фразата, която притежаваше двойно достойнство — изразяваше неговата мисъл и високото му мнение за качествата на Ла Мол, Коконас се оттегли, като обмисляше как да се сдобри с херцогиня дьо Невер не толкова заради нея, колкото за да научи нещо повече от това, което му бе казала Маргьорит.
Дълбоката скръб е ненормално състояние и душата отхвърля от себе си бремето й, щом й се удаде. Мисълта да напусне Маргьорит отначало бе разбила сърцето на Ла Мол и той бе се съгласил да избяга по- скоро, за да спаси честта на кралицата, отколкото да запази собствения си живот.
Още на другия ден вечерта се върна в Париж, за да види Маргьорит на балкона й. Тя от своя страна, сякаш таен глас й бе нашепнал за връщането на младия човек, бе прекарала цялата вечер на прозореца, така че те се видяха, вкусвайки неизразимата наслада на забранените радости. Нещо повече дори, меланхоличният и романтичен Ла Мол намираше някакво очарование в опасността. И тъй като истински влюбеният е щастлив само в минутата, когато вижда или притежава любимата и страда през цялото останало време, Ла Мол, горящ от желание да бъде отново с Маргьорит, се зае да организира колкото се може по-бързо събитието, което щеше да му я върне — тоест бягството на наварския крал.
Маргьорит напълно се отдаде на щастието да бъде обичана така предано и чисто. Понякога тя се мразеше заради тази своя слабост: тя, чийто зрял ум презираше простосмъртната любов, тя, която бе нечувствителна към дребните радости, които са най-сладкото, най-пленителното, най-желаното щастие за нежните души, считаше сега деня си, ако не щастливо запълнен, то поне щастливо завършен, когато към девет часа излизаше на балкона, облечена в бял пеньоар, и съзираше на кея в сянката един конник с ръка на сърцето или докосващ устните си. Тогава една многозначителна кашлица достигаше до любимия, за да му напомни обичния глас. Понякога малката ръка хвърляше писмо със завита в него скъпоценност, много по- ценна, защото бе принадлежала на Маргьорит, а не заради стойността си, и тя звънваше върху паважа на няколко стъпки от младия човек. Тогава Ла Мол се хвърляше като ястреб към тази плячка, притискаше я до гърдите си и си отиваше, пращайки отговора си по същия път, а Маргьорит се прибираше, след като заглъхнеха в далечината стъпките на коня, долетял в галоп, а сега отдалечаващ се бавно, сякаш безжизнен като прословутия дървен кон, който погуби Троя.
Ето защо кралицата не се безпокоеше за съдбата на Ла Мол, комуто от страх, че я следят, отказваше упорито всяка друга среща освен тия свиждания по испански, които започнаха след бягството му и се повтаряха всяка вечер в очакване на аудиенцията на пратениците от Полша, отложена с няколко дни, както видяхме, по изричното нареждане на Амброаз Паре.
В навечерието на този ден, към девет часа вечерта, когато всичко живо в Лувъра беше заето с приготовленията за другия ден, Маргьорит отвори прозореца и излезе на балкона. Но без да дочака нейното писмо, Ла Мол, по-нетърпелив от друг път, й изпрати своето с обичайната си сръчност и то падна в краката на неговата царствена любима. Маргьорит разбра, че посланието сигурно съдържа нещо по-особено, затова влезе в стаята да го прочете.
На първата страница бе написано: „Ваше величество, трябва да говоря с наварския крал. Работата не търпи отлагане, чакам.“
На втората страница, която можеше да бъде откъсната от първата, пишеше: „Ваше величество, кралице моя, направете така, че да мога да ви подаря една от целувките, които ви изпращам. Чакам.“
Маргьорит едва привършваше втората част на писмото, когато чу гласа на наварския крал. Той почука на общата врата с обичайната си въздържаност и запита Жийон дали може да влезе.
Кралицата веднага раздели писмото на две, скри единия лист в корсажа си, а другия в джоба, изтича до прозореца, затвори го и се спусна към вратата.
— Влезте, ваше величество — каза тя.
Колкото тихо, бързо и ловко да бе затворила Маргьорит прозореца, Анри долови шума. Неговите сетива, вечно напрегнати, сред това общество, на което не се доверяваше, бяха достигнали великолепната изостреност на сетивата на диваците. Но наварският крал не беше от тези тирани, които забраняват на жените си да вдъхват чист въздух и да се любуват на звездите.
Анри беше весел и любезен както обикновено.
— Кралице — каза той, — докато всички пробват тържествените си дрехи, реших да разменя с вас няколко думи по моите работи, които, надявам се, вие все още смятате и за свои, нали?
— Разбира се, ваше величество — отговори Маргьорит, — нали все още имаме еднакви интереси?
— Да, ваше величество, и аз исках да ви попитам какво мислите за явното старание на херцог д’Алансон от няколко дни да ме избягва, и то толкова подчертано, че онзи ден се е оттеглил в Сен-Жермен. Дали не мисли да избяга сам, защото него го следят по-малко, или пък въобще няма намерение да бяга? Какво е вашето мнение? Признавам ви, то ще ми помогне много да си изясня нещата.
— Ваше величество с право се безпокои от мълчанието на брат ми. Днес цял ден съм размисляла за това и моето мнение е, че с промяната на обстоятелствата той също се е променил.
— Тоест, виждайки, че крал Шарл е болен, а херцог д’Анжу става крал на Полша, той не би имал нищо против да остане в Париж, за да има под око френската корона, нали?
— Точно така.
— Още по-добре — каза Анри, — нека остане. Само че това изменя нашия план, защото, заминавайки сам, аз трябва да се осигуря три пъти по-добре, отколкото ако заминех с вашия брат, чието име и участие в бягството щяха да ме закрилят. Чудно ми е само, че не чувам нищо за господин дьо Муи. Той няма навик да седи със скръстени ръце. Не сте ли получили известия от него, кралице?
— Аз ли, ваше величество? — запита изненадана Маргьорит. — Как бих могла?…
— Бога ми, приятелко, нищо по-естествено от това. Вие благоволихте да ми доставите удоволствие да спасите живота на Ла Мол. Този младеж трябваше да отиде в Мант… А щом човек отиде някъде, той може и да се върне…
— Ах, ето ключа на една загадка, на която напразно търсех разрешението — отговори Маргьорит, — бях оставила отворен прозореца и като влязох, намерих на килима някаква бележка.
— Ето, виждате ли? — каза Анри.
— Отначало нищо не разбрах от съдържанието и не му отдадох никакво значение — продължи Маргьорит, — може би съм се излъгала и то идва от него.
— Възможно е — каза Анри. — Ще се осмеля дори да кажа, че е вероятно. Може ли да видя писмото?
— Разбира се, ваше величество — отговори Маргьорит, подавайки листчето, което бе пъхнала в джоба си.
Кралят го погледна.
— Не е ли това почеркът на господин дьо Ла Мол? — запита той.
— Не зная — отговори Маргьорит. — Струва ми се, че почеркът е подправен.
— Няма значение. Да го прочетем — каза Анри.
И той прочете.
— „Ваше величество, трябва да говоря с наварския крал. Работата не търпи отлагане. Чакам.“ Така — продължи Анри, — както виждате, той казва, че чака.
— Разбира се, виждам — каза Маргьорит. — Но какво искате вие?
— Триста дяволи! Искам да дойде.
