— Наистина ли?
— Честна дума. Той не е като брат си херцог д’Алансон. Херцогът, признавам…
— Не става дума за херцог д’Алансон, господине, а за негово величество.
— Казах ви вече, че аз съм негов покорен слуга — отговори Коконас, покланяйки се с удивителна дързост.
— Ако действително сте негов слуга, както ни уверявате, господине, кажете ни какво знаете за една магическа статуетка.
— А, чудесно! Пак се връщаме на историята със статуетката, както изглежда.
— Да, господине, това не ви ли е приятно?
— Напротив, нищо подобно. Предпочитам тази история. Казвайте.
— Защо тази статуетка беше у господин дьо Ла Мол?
— У господин дьо Ла Мол ли? У Рьоне, искате да кажете.
— Значи, признавате, че тя съществува?
— Боже мой, ако ми я покажете.
— Ето я. Тази ли статуетка знаете?
— Да.
— Писарю — каза председателят, — пишете, че обвиняемият призна, че е виждал статуетката у господин дьо Ла Мол.
— Нищо подобно, нищо подобно — каза Коконас, — да не смесваме нещата: че я е видял у Рьоне.
— Така да бъде. У Рьоне. Кога?
— Единствения път, когато ходихме там… господин дьо Ла Мол и аз.
— Значи, вие признавате, че сте били у Рьоне с господин дьо Ла Мол?
— И таз добра, та аз нима съм скривал някога това?
— Писарю, запишете, обвиняемият признава, че е бил у Рьоне, за да прави заклинания.
— Хопа, по-полека, по-полека, господин председателю! Обуздайте, моля ви се, ентусиазма си! Нищо подобно не съм казвал.
— Отричате, че сте били у Рьоне, за да правите заклинания?
— Отричам. Заклинанието беше направено случайно, а не предумишлено.
— Но е имало заклинание?
— Не мога да отрека, че имаше нещо, което би могло да мине за чародейство.
— Писарю, запишете, обвиняемият признава, че е извършена магия у Рьоне срещу живота на краля.
— Как така срещу живота на краля! Това е подла лъжа! Никога не е правена магия срещу живота на краля.
— Виждате ли, господа? — каза Ла Мол.
— Тихо! — прекъсна го председателят. После се обърна към писаря: — Срещу живота на краля. Написахте ли?
— Моля ви се, нищо подобно — каза Коконас. — Впрочем статуетката не изобразява мъж, а жена.
— Е, господа, казах ли ви? — намеси се Ла Мол.
— Господин дьо Ла Мол — каза председателят, — вие ще отговаряте, когато ви питаме. Не прекъсвайте разпита на другите. И така, вие казвате, че това е жена?
— Разбира се, казах.
— Защо тогава тя е с корона и с кралска мантия?
— Боже мой — каза Коконас, — защото тя изобразява…
Ла Мол се изправи с пръст на устата.
— Вярно — каза Коконас. — Какво щях да кажа! Като че ли това може да интересува господата.
— Вие твърдите, че тази статуетка изобразява жена?
— Да, настоявам.
— И отказвате да кажете коя е тази жена?
— Моя съотечественица — намеси се Ла Мол, — която обичам и от която исках да бъда обичан.
— Не разпитват вас, господин дьо Ла Мол, мълчете или ще ви запушим устата.
— Ще запушат устата — възкликна Коконас, — как казахте, господин съдия, ще запушите устата на моя приятел… на един благородник? Хайде де, що за безобразие?
— Въведете Рьоне — каза главният прокурор Лагел.
— Да, въведете Рьоне, въведете го. Тогава ще видим кой има право тук. Вие тримата или ние двамата.
Рьоне влезе блед, състарен, неузнаваем за двамата приятели, прегърбен под тежестта на престъплението, което се готвеше да извърши и което го измъчваше много повече от извършените досега престъпления.
— Метр Рьоне — каза съдията, — познавате ли тук присъстващите двама обвиняеми?
— Да, господине — отговори Рьоне с глас, който издаваше вълнението му.
— Къде сте ги срещали?
— На много места, а също така и у дома.
— Колко пъти са идвали у вас?
— Един път.
Докато Рьоне говореше, лицето на Коконас се проясняваше. Лицето на Ла Мол, напротив, бе сериозно, сякаш той предчувстваше нещо.
— По какъв случай бяха у вас? Рьоне като че ли се поколеба за миг.
— За да ми поръчат една восъчна статуетка — каза той.
— Един момент, един момент, метр Рьоне, направихте малка грешка.
— Тихо! — извика председателят. После се обърна към Рьоне. — Тази фигурка мъж ли изобразява или жена?
— Мъж — отговори Рьоне.
Коконас подскочи като поразен от гръм.
— Мъж? — извика, той.
— Мъж — отговори Рьоне с толкова тих глас, че дори председателят едва го чу.
— И защо тази статуетка на мъж е с мантия на раменете и корона на главата?
— Защото тя изобразява крал.
— Подъл лъжец! — извика Коконас вън от себе си.
— Мълчи, Коконас, мълчи — прекъсна го Ла Мол, — остави този човек да говори. Всеки сам е господар да погуби душата си.
— Но не и телата на другите, дявол да то вземе!
— И какво означава тази стоманена игла, забита в сърцето на статуетката, и буквата „м“, написана на листчето?
— Иглата изобразява шпага или кама, а буквата „м“ означава „мъртъв“.
Коконас се хвърли да удуши Рьоне. Четирима войници го задържаха.
— Добре — каза прокурорът Лагел. — Съдът е достатъчно осведомен. Отведете затворниците.
— Как — извика Коконас, — възможно ли е да чуваш такива обвинения и да не протестираш?
— Протестирайте, господине, никой не ви пречи. Войници, не чухте ли какво ви наредих?
Войниците обградиха двамата обвиняеми и ги изведоха: Ла Мол през една врата, Коконас през друга.
После прокурорът направи знак с ръка на човека, когото Коконас бе видял в сянката, и му каза:
— Не си отивайте, метр. Тази нощ ще имате работа.
— С кого да започна, господине? — запита човекът, сваляйки почтително шапка.
— С този — посочи председателят Ла Мол, който се виждаше още като сянка между двамата войници.
После се приближи до Рьоне, който стоеше прав и треперещ в очакване да го отведат в Шатле, където беше затворен.
— Бъдете спокоен, господине — каза председателят, — кралицата и кралят ще узнаят, че на вас се
