— Да, ела.
— Идвам.
— Решено е да избягаме от параклиса, нали?
— Шт! — огледа се ужасено наоколо си ключарят.
— Бъди спокоен, никой не ни чува.
— Да, господине, от параклиса.
— Значи, ще ни заведат в параклиса.
— Разбира се, такъв е обичаят.
— Какъв обичай?
— Да, след всяка смъртна присъда има обичай да се позволи на осъдения да прекара нощта в параклиса.
Коконас и Ла Мол потрепераха и се спогледаха.
— Значи, вие мислите, че ще ни осъдят на смърт?
— Без съмнение… Вие също мислите така.
— Как ние също? — каза Ла Мол.
— Разбира се. Ако не мислехте така, нямаше да подготвяте бягството си.
— Знаеш ли, че той много умно го каза — обърна се Коконас към Ла Мол.
— Да… Аз знам също, сега поне, че играта е рискована.
— А мислите ли — запита тъмничарят, — че няма опасност и за мен? Ако от вълнение господинът ме удари отляво…
— Дявол да го вземе, бих искал да съм на твоето място — каза бавно Коконас — и да нямам работа с други ръце освен ей с тези, с друга стомана освен с тази, която ще те промуши.
— Осъдени на смърт — прошепна Ла Мол, — това е невъзможно!
— Невъзможно ли? — каза наивно тъмничарят. — Защо?
— Шт — каза Коконас. — Струва ми се, че долу се отваря вратата.
— Така е — разбърза се тъмничарят. — Прибирайте се, господа, прибирайте се!
— И кога ще ни съдят? — запита Ла Мол.
— Най-късно утре. Но бъдете спокойни. Лицата, които е необходимо да бъдат осведомени, ще узнаят за това.
— Тогава да се целунем и да кажем сбогом на тези стени.
Двамата приятели се хвърлиха в прегръдките си и всеки се прибра в стаята: Ла Мол, въздишайки, Коконас, тананикайки.
До седем часа вечерта не се случи нищо ново. Нощта се спусна мрачна и дъждовна над кулата на Венсен — истинска нощ за бягство. Поднесоха вечерята на Коконас и той яде с обикновения си апетит, мислейки какво удоволствие би било да го намокри дъждът, който шибаше стените. Вече се готвеше да си легне под глухия еднообразен шепот на вятъра, когато му се стори, че вятърът, в който понякога се вслушваше с тъга, каквато никога не бе изпитвал, преди да влезе в затвора, свистеше по-странно от обикновено под вратата и тръбата на печката бучеше по-ожесточено от друг път. Това ставаше винаги когато се отваряше някоя врата на горния етаж или отсреща. По този шум Анибал разбираше винаги кога тъмничарят ще дойде, защото въздушната струя показваше, че той излиза от стаята на Ла Мол.
Но този път Коконас напразно протягаше шия и напрягаше слух. Времето течеше. Никой не дойде.
— Странно — каза той. — Отвориха вратата на Ла Мол, но никой не дойде при мен. Дали Ла Мол е викал, дали не се е разболял? Какво значи това?
За затворника всичко поражда подозрение и безпокойство, както всичко поражда радост и надежда.
Мина половин час, после един, после час и половина.
Коконас започваше да заспива угнетен, когато го стресна скръцването на ключалката.
— О — каза той, — време ли е вече да бягаме? И дали ще ни заведат в параклиса, без да ни осъдят? Дявол да го вземе, истинско удоволствие ще бъде да се бяга в подобна нощ. Тъмно е като в рог. Дано конете виждат добре.
Той се готвеше да разпита весело ключаря, но тъмничарят докосна с пръст устните си и завъртя красноречиво очи.
Действително зад него се чу шум и се раздвижиха сенки.
Изведнъж Коконас различи в тъмнината два шлема, върху които димящата свещ хвърляше златни отблясъци.
— О — запита се той полугласно, — какъв е този зловещ конвой? Къде отиваме?
Тъмничарят отговори само с въздишка, подобна на стон.
— Дявол да го вземе! — прошепна Коконас. — Кучешки живот! Минаваш от крайност в крайност. Никога не стъпваш на твърда земя. Или шляпаш във вода, дълбока сто стъпки, или летиш в облаците. Няма средно положение. Къде отиваме?
— Последвайте войниците, господине! — каза един гърлен глас.
И Коконас разбра, че заедно с тях е дошъл и някакъв пристав.
— А къде е господин дьо Ла Мол? — запита пиемонтецът. — Какво става с него?
— Следвайте войниците! — каза същият гърлен глас със същия тон.
Трябваше да се подчини. Коконас излезе от стаята и видя човека в черно, чийто глас му бе така неприятен. Той беше дребен, гърбав писар, постъпил в съда явно за да носи роба, която да скрива, че беше и кривокрак.
Той бавно слезе по витата стълба. На първия етаж войниците се спряха.
— Много слизахме — прошепна Коконас, — но още не е достатъчно.
Вратата се отвори. Коконас имаше очи на рис и обоняние на копой. Той веднага надуши съдиите и видя в сянката силуета на мъж с голи ръце. Пот покри челото му. Въпреки това си придаде весело изражение, наклони глава наляво според изискванията на модата от това време и с ръка на кръста влезе в залата.
Вдигнаха една завеса и Коконас действително видя съдиите и писарите.
На няколко крачки от тях на една пейка седеше Ла Мол.
Доведоха Коконас пред съда. Коконас се спря срещу съдиите, кимна на Ла Мол, усмихна му се и зачака.
— Как се казвате, господине? — запита председателят на съда.
— Марк-Анибал дьо Коконас — отговори благородникът със съвършена изисканост, — граф дьо Монпантие, Шьоно и прочие. Мисля, че титлите ми ви са известни.
— Къде сте роден?
— В Сен-Коломбан до Суза.
— На колко години сте?
— Двадесет и седем и три месеца.
— Добре — каза председателят.
— Изглежда, че това му доставя удоволствие — промълви Коконас.
— Сега — каза председателят след кратко мълчание, през време на което писарят отбеляза отговорите на обвиняемия — кажете, с каква цел напуснахте дома на херцог д’Алансон?
— За да отида при моя приятел господин дьо Ла Мол, когото виждате тук и който беше напуснал херцог д’Алансон преди няколко дни.
— Какво правехте на лова, когато ви арестуваха?
— Ами… — отговори Коконас — ловувах.
— Кралят също беше на този лов и е почувствувал първите пристъпи на болестта, от която страда в този момент.
— Колкото до това, не съм бил до краля. За това нищо не мога да кажа. Дори не знам, че е болен от нещо.
Съдиите се спогледаха с недоверчиви усмивки.
— Ах, вие не знаете! — каза председателят.
— Да, господине, и много съжалявам, че е болен. Защото, макар че френският крал не е мой крал, изпитвам най-хубави чувства към него.
