Ако обвиняемият отрича, подложете го на изтезания.
Прокурорът пъхна бележката в джоба си, усмихна се на Ла Мол и учтиво го освободи. Ла Мол се върна в стаята си почти така спокоен, колкото весел се върна Коконас.
„Струва ми се, че всичко е наред“ — каза си той.
Един час по-късно чу стъпки й под вратата му някой пъхна писмо. Той го взе, мислейки, че го е донесъл тъмничарят.
При вида на това листче в сърцето му трепна надежда, почти така мъчителна като разочарование. Той се надяваше, че е от Маргьорит, от която не бе получавал нищо, откакто бе в затвора. Взе листчето с трепереща ръка и едва не умря от радост, като видя почерка.
„Смелост — пищеше в бележката, — аз бдя.“
— О, щом тя бди — възкликна Ла Мол, като покри с целувки листа, докосван от скъпата ръка, — щом тя бди, аз съм спасен.
За да разбере Ла Мол смисъла на писмото и за да повярва ведно с Коконас в това, което пиемонтецът наричаше „невидимите щитове“, нека отведем читателя в онази малка къща, в онази стая, в която бяха ставали толкова сцени на опияняващо щастие, където толкова парфюми бяха разнасяли благоухания и толкова сладки спомени, превърнали се в страхове, измъчваха сърцето на една жена, полулегнала върху кадифени възглавници.
— Да бъдеш кралица, силна, млада, богата и да страдаш така, както страдам аз! — стенеше тази жена. — О, това е невъзможно!
И в своето вълнение тя ставаше, ходеше из стаята, спираше се рязко облягаше пламналото си чело до студения мрамор, пак се изправяше бледа, с лице, обляно в сълзи, кършеше ръце, стенеше и падаше смазана в някое кресло.
Изведнъж завесата, която разделяше апартамента на улица Клош-Персе от апартамента на улица Тизон, се вдигна. Чу се шумолене на коприна и херцогиня дьо Невер влезе.
— О — извика Маргьорит, — ти ли си? С какво нетърпение те чаках! Какви са новините?
— Лоши, лоши, клета приятелко! Катерина сама води следствието и в този момент е във Венсен.
— А Рьоне?
— Той е задържан.
— Преди да говориш с него ли?
— Да.
— А нашите затворници?
— Имам новини.
— От тъмничаря?
— Както обикновено.
— Е?
— Те се виждат всеки ден. Завчера са ги претърсили. Ла Мол счупил твоя портрет-миниатюра, за да не го даде.
— Скъпият Ла Мол!
— Анибал се изсмял в лицето на инквизиторите.
— Прекрасният Анибал! И после?
— Днес сутринта ги разпитали за бягството на краля, за проектите за бунт в Навара и те нищо не са казали.
— О, аз си знаех, че ще мълчат. Но това мълчание ще ги убие не по-малко сигурно от признанието им.
— Да, но ние ще ги спасим.
— Значи, си мислила по този въпрос?
— От вчера само за това мисля.
— И?
— Разбрах се с Болийо. Ах, скъпа кралице, какъв мъчен и алчен човек! Това ще струва един човешки живот и триста хиляди екю.
— Казваш, че е мъчен и алчен… а той иска само един човешки живот и триста хиляди екю… Това не е нищо.
— Нищо… триста хиляди екю! И твоите, и моите скъпоценности няма да ни стигнат.
— О, само това да е! Наварският крал ще плати, херцог д’Алансон ще плати, брат ми Шарл ще плати или…
— Стига, стига, говориш като безумна. Аз набавих триста хиляди екю.
— Ти?
— Да, аз.
— Как успя?
— А, много искаш!
— Тайна ли е?
— За всички с изключение на теб.
— О, боже — засмя се през сълзи Маргьорит, — да не си ги откраднала?
— Сама прецени.
— Слушам те.
— Сещаш ли се за онзи отвратителен Нантуйе?
— Богаташа, лихваря?
— Да, наречи го така.
— Е?
— Е, един ден край него минала руса жена със зелени очи, с три рубина: единият на челото, а другите два на слепите очи, с прическа, която й стояла чудесно, и не знаейки, че тази жена е херцогиня, богаташът, лихварят възкликнал: „За три целувки на мястото на тези три рубина ще сложа три диаманта, по сто хиляди екю единият.“
— Е, Анриет?
— Е, скъпа приятелко, диамантите бяха сложени и продадени.
— О, Анриет, Анриет!
— Стига! — каза херцогинята с едновременно наивно и възвишено безсрамие, характерно за нея и за нейния век. — Аз обичам Анибал, какво толкова!
— Това е вярно — усмихна се Маргьорит поруменяла. — Ти го обичаш много, дори прекалено много. — И тя и стисна ръка.
— И тъй — продължи Анриет, — благодарение на нашите три диаманта ние имаме триста хиляди екю и човека.
— Човека! Кой човек?
— Когото трябва да убият. Забрави ли, че трябва да убият един човек?
— И ти намери ли такъв човек?
— Намерих.
— На същата цена? — засмя се Маргьорит.
— На същата цена! За тази цена щях да намеря хиляда. Не, не, само за петстотин екю.
— За петстотин екю ти си намерила човек, който е съгласен да го убият?
— Какво искаш, все някак трябва да се преживява.
— Скъпа приятелко, нищо не разбирам. Говори по-ясно. В нашето положение нямаме време за гатанки.
— Добре, слушай! Тъмничарят, на когото са поверени Ла Мол и Коконас, е стар войник, който знае какво е рана. Той иска да ни помогне да спасим приятелите си, но не иска да загуби мястото си. Един умело нанесен удар с кама ще свърши работата. Ние ще му дадем награда, а държавата — обезщетение. По този начин достойният човек ще бъде облагодетелстван от две страни като в баснята за пеликана.
— Но — каза Маргьорит, — удар с кама…
