— Бъди спокойна, Анибал ще го удари.
— Вярно — засмя се Маргьорит, — той е ранявал три пъти с шпага и с нож Ла Мол, а Ла Мол все още е жив. Значи, можем да се надяваме.
— Ей, че си лоша! Не заслужаваш да ти разказвам по-нататък.
— О, не, разкажи ми и останалото, моля ти се. Как ще ги спасим?
— Е, добре, слушай какъв е планът: църквата е единственото място в замъка, където могат да влязат жени, които не са затворнички. Скриват ни зад олтара, под покривката на олтара има две ками. Вратата на сакристията е предварително отворена, Коконас удря тъмничаря, който пада и се преструва на умрял. Ние излизаме, мятаме по един плащ върху раменете на нашите приятели и побягваме с тях през вратичката на сакристията. Понеже знаем паролата, ще излезем безпрепятствено.
— А като излезем?
— Два коня чакат на вратата. Те ги яхват, напускат Ил-дьо-Франс и отиват в Лотарингия, откъдето понякога ще се връщат инкогнито.
— О, ти ми възвръщаш живота! Значи, ще ги спасим!
— Почти отговарям за това.
— Скоро ли?
— След три-четири дни. Болийо ще ни предупреди.
— Ами ако някой те познае около Венсен, нали това може да навреди на нашия план?
— Как ще ме познае? Аз се обличам като монахиня и под касинката едва се вижда върхът на носа ми.
— Може би трябва да вземем повече предпазни мерки.
— Зная отлично това, дявол да го вземе, както би казал горкият Анибал.
— А за наварския крал осведоми ли се?
— Разбира се.
— Е, и?
— Както изглежда, никога не е бил така весел. Той се смее, пее, живее си волно и има само едно желание — да го пазят добре.
— Има право. А майка ми?
— Казах ти вече, тя ускорява процеса.
— Нали не се съмнява нещо в нас?
— Как искаш да се съмнява? Всички, които знаят тайната, имат интерес да я запазят. А, сетих се. Тя е наредила парижките съдии да са готови.
— Да побързаме, Анриет. Ако изпратят клетите пленници в друг затвор, всичко трябва да започне отново.
— Бъди спокойна. Аз не по-малко от теб желая да ги видя навън.
— О, да, зная и благодаря, стократно ти благодаря за всичко, което правиш.
— Сбогом, Маргьорит, сбогом. Пак отивам на бойното поле.
— Сигурна ли си в Болийо?
— Струва ми се.
— А тъмничарят?
— Той обеща.
— Конете?
— Най-хубавите от конюшнята на херцог дьо Невер.
— Обожавам те, Анриет.
И Маргьорит се хвърли на врата на приятелката си и двете жени се разделиха, обещавайки си да се срещат всеки ден на същото място в същия час. Точно тези две пленителни и предани създания Коконас наричаше така основателно „невидимите щитове“.
Глава 57
Съдиите
— Е, добри ми приятелю — каза Коконас на Ла Мол, когато двамата се видяха след разпита, по време на който за първи път стана дума за восъчната статуетка, — струва ми се, че всичко се урежда и в най-скоро време съдиите ще се откажат от нас, а това е доста по-различно, отколкото, да речем, за лекарите да се откажат да ни гледат. Защото, когато лекарят изостави болния, това означава, че не може да го спаси. А, напротив, когато съдия изостави обвиняем, това означава, че е загубил надежда да му отреже главата.
— Да — каза Ла Мол, — струва ми се, че зад тази учтивост и сговорчивост на тъмничарите, както и в лесно отваряните врати, откривам пръста на нашите благородни приятелки. Но не мога да позная господин дьо Болийо, иначе ми го представяха.
— Аз пък го познавам добре — каза Коконас, — само че той ще ни струва скъпо. Няма значение. Едната е принцеса, а другата кралица. Богати са и двете и може би никога няма да им се представи случай да употребят така добре парите си. А сега да повторим урока си: отвеждат ни в параклиса, оставят ни под погледа на нашия тъмничар, намираме на определеното място камите и аз продупчвам корема на нашия пазач…
— О, не в корема. Това би означавало да му откраднеш петстотинте екю. В ръката.
— А, да! Ако го нараня в ръката, значи да го погубя. Милият нещастен човек! Веднага ще разберат, че и той, и аз сме проявили услужливост. Не, не, по-добре вдясно, като плъзна ловко ножа покрай ребрата. Това е правдоподобен и безопасен удар.
— Добре, и аз съм за това. После…
— После ти задръстваш главния вход с пейките, докато нашите две принцеси изскочат от олтара, където са се скрили, и Анриет отваря малката вратичка. Ах, боже мой! Обичам я днес Анриет! Сигурно ми е изневерила, затова пак ми е домиляла така.
— И после — каза Ла Мол с този тръпнещ глас, който излиза от устните като музика, — после хващаме гората, сладка целувка за всеки от нас ще ни вдъхне радост и сила. Виждаш ли ни, Анибал, приведени над бързите коне, с все още свити сърца? О, хубаво нещо е страхът, страхът на открито, когато чувстваш голата шпага на хълбока, когато забиваш шпорите в бързия кон, подвикваш му и той подскача и лети!
— Да — каза Коконас, — но какво ще кажеш за страха между четири стени, Ла Мол? Аз мога да кажа какво е, защото изпитах нещо подобно, когато бледото лице на Болийо се подаде за пръв път в стаята ми, а зад него в сянката проблясваха копия и зловещо отекваше звънът на стомана. Заклевам ти се, че тутакси помислих за херцог д’Алансон и зачаках да видя грозната му физиономия между грозните физиономии на двама войници. Излъгах се и това беше единственото ми утешение. Но не ми се размина. През нощта го сънувах.
— И така — каза Ла Мол, следвайки своята хубава мечта, без да придружава приятеля си в света на сънищата, — те са предвидили всичко. Дори къде да отидем. Заминаваме за Лотарингия, скъпи приятелю. Всъщност аз бих предпочел да отида в Навара. В Навара щях да бъда у нея, но Навара е твърде далеч. По- добре в Нанси. Освен това там ще бъдем само на осемдесет левги от Париж. Знаеш ли за какво ще съжалявам, Анибал, като изляза оттук?
— О, бога ми, признавам си, че аз ще оставя тук всичките си съжаления.
— Ако можехме да отведем с нас достойния тъмничар, вместо…
— Та той не би пожелал — каза Коконас, — защото ще загуби твърде много. Сам прецени — петстотин екю от нас, обезщетение от правителството, може би повишение. Колко добре ще си живее тоя приятел, след като го убия! Но какво ти е?
— Сетих се нещо.
— Изглежда, не е весело, защото страшно пребледня.
— Питам се защо ще ни водят в параклиса.
— Я гледай, ами сигурно да се причестим. Нали наближава Великден?
— Но — каза Ла Мол — в параклиса водят само осъдените на смърт или изтезаваните.
— О — възкликна Коконас, като пребледня на свой ред, — това заслужава внимание. Да разпитаме достойния човек, на когото ще разпоря корема. Хей, приятелю, ключарю!
— Господинът ме вика? — обади се тъмничарят, който пазеше на първите стъпала на стълбата.
