— Да, както камата се насочва към сърцето. Но зад камата стои нечия ръка.
— Значи, това е причината за моята болест? В деня, в който магията се развали, и болестта ще изчезне. Но как да постъпим? — запита Шарл. — Вие, добра ми майко, сигурно знаете. Противно на вас, която цял живот сте се занимавали с това, аз съм съвсем невеж в заклинанията и магиите.
— Смъртта на заклинателя ще прекъсне магията. Това е. В деня, в който магията бъде развалена, и болестта ще изчезне.
— Наистина ли? — учуди се Шарл.
— Как, вие не знаехте ли?
— Боже мой, та аз не съм магьосник — каза кралят.
— Но сега — продължи Катерина — ваше величество се увери, нали?
— Разбира се.
— И това убеждение ще прогони безпокойството?
— Напълно.
— Не ми го казвате от любезност, нали?
— Не, майко, от цялото си сърце.
Лицето на Катерина се проясни.
— Да бъде благословен бог — извика тя, сякаш вярваше в бога.
— Да, да бъде благословен бог! — поде иронично Шарл. — Сега вече зная на кого дължа болестта си и следователно — кого да накажа.
— И ние ще накажем…
— Господин дьо Ла Мол. Нали казахте, че той е виновен.
— Казах, че той е бил оръдието.
— Първо граф дьо Ла Мол, това е най-важното. Всичките тези кризи, от които се измъчвам, могат да събудят опасни подозрения наоколо ни. Необходимо е да се хвърли светлина и тогава истината ще бъде открита.
— Значи, граф дьо Ла Мол?…
— …ми е много удобен като виновник и аз го приемам. Да започнем първо с него и ако има съучастник, той ще го издаде.
— О — прошепна Катерина, — а ако не заговори, ще го принудим! Ние имаме незаменими средства за това.
После тя каза високо, ставайки:
— Значи, позволявате, ваше величество, следствието да започне?
— Дори го желая — отговори Шарл — и колкото по-бързо, толкова по-добре.
Катерина стисна ръка на сина си, без да разбере нервния трепет, който премина през пръстите му, докато се ръкуваше с нея, и излезе, без да чуе язвителния смях на краля и глухото ужасно проклятие, последвало този смях.
Кралят се питаше не е ли опасно да пусне така тази жена, която за няколко часа може би щеше да направи толкова неща, че той вече не би намерил средства да ги поправи.
В същия миг, загледан в завесата, паднала зад Катерина, той чу лек шум зад себе си, огледа се и видя Маргьорит, която тъкмо идваше откъм коридора, водещ към стаята на дойката.
Бледостта, блуждаещите очи, задъханата гръд издаваха нейното силно душевно вълнение.
— О, господарю, господарю — извика Маргьорит, като се спусна към леглото на брат си, — вие знаете, че тя лъже!
— Коя тя? — запита Шарл.
— Слушайте, Шарл. Страшно е да обвиняваш майка си, но аз отгатнах, че тя ще остане при вас, за да поиска отново да ги преследвате. Кълна се в живота си, кълна се във вашия живот, кълна се в душите и на двама ни, казвам ви: тя лъже!
— Да ги преследва! Кого преследва тя?
И двамата говореха инстинктивно тихо, като че ли им беше страшно да слушат думите си.
— Първо Анри, вашия Анрио, който ви обича и който ви е по-предан от всички на света.
— Мислиш ли, Марго?
— О, господарю, сигурна съм в това.
— Е, добре, аз също.
— Щом сте сигурен, братко — изненада се Маргьорит, — защо заповядахте да го задържат и да го затворят във Венсен?
— Защото той лично ме помоли за това.
— Той ви помоли, господарю?
— Да, Анрио има странни хрумвания. Може би греши, може би е прав. Но едно от тези негови хрумвания беше, че ще бъде в по-голяма безопасност, ако е в немилост, отколкото ползващ се с благоволение, далеч от мен, отколкото близо до мен. Във Венсен, отколкото в Лувъра.
— А, разбирам — каза Маргьорит, — значи, той е в безопасност?
— Бога ми, толкова в безопасност, колкото може да бъде някой, за когото Болийо отговаря пред мен с главата си.
— О, благодаря ви, братко, за Анри, но…
— Но какво? — запита Шарл.
— Но има още един друг, господарю, за когото може би нямам право да мисля, но за когото мисля.
— И кой е този друг?
— Господарю, пощадете ме… аз едва бих се осмелила да го назова пред брат си, а още по-малко пред моя крал.
— Граф дьо Ла Мол, нали? — каза Шарл.
— Уви! — отговори Маргьорит. — Вие пожелахте веднъж да го убиете, господарю, и той само по чудо се спаси от вашето кралско отмъщение.
— И то тогава, Маргьорит, когато той беше виновен само за едно престъпление, а сега, когато е извършил и друго?
— Господарю, той не е виновен за второто.
— Не чу ли какво каза нашата добра майка, клета Марго?
— О, аз ви казах вече, Шарл — поде Маргьорит, като сниши глас, — казах ви, че тя лъже.
— Вие може би не знаете, че скоро са намерили у граф дьо Ла Мол една восъчна статуетка.
— Напротив братко, зная.
— Че сърцето на тази фигурка е пронизано с игла и на тази игла е забодено листче с буквата „м“.
— Зная всичко това.
— И че тази фигурка е с кралска мантия на раменете и кралска корона на главата?
— Зная и това.
— Е, добре, какво ще кажете?
— Ще кажа, че тази малка фигурка с кралска мантия на раменете и кралска корона на главата изобразява жена, а не мъж.
— Ами! — каза Шарл. — А иглата, която пронизва сърцето?
— Това е чародейство, за да се спечели любовта на тази жена, а не заклинание, за да предизвика смъртта на някой мъж.
— А буквата „м“?
— Тя не означава мъртъв, както каза кралицата-майка.
— Какво означава тогава? — запита Шарл.
— Тя означава… името на жената, която граф дьо Ла Мол обича.
— И тази жена се нарича?
— Тази жена се нарича Маргьорит, братко — падна на колене до кралското ложе наварската кралица, като улови ръката на краля и притисна обляното си в сълзи лице до нея.
— Тихо, сестро — каза Шарл, оглеждайки се с искрящи очи под смръщените вежди, — защото, както вие сте подслушали, и други могат да ви подслушат.
— О, все едно ми е! — вдигна глава Маргьорит. — Нека целият свят да ме чуе! Ще заявя пред целия
