— Разбира се, кажете, майко!
— Подозирам, че всичките тези учени доктори не знаят нищо за болестта ви.
— Наистина, ваше величество.
— Че те може би виждат последиците, но причината им убягва.
— Възможно е — каза Шарл, без да разбира какво цели майка му.
— Така че те лекуват само симптомите вместо самата болест.
— Кълна се в душата си — възкликна Шарл учудено, — струва ми се, че имате право, майко!
— Знаете ли, синко — поде Катерина, — понеже вашата продължителна болест ме измъчва и пречи на държавните дела, а освен това може да се отрази и на духа ви, аз се свързах с най-начетените лекари.
— В областта на медицинското изкуство ли ваше величество?
— Не, в областта на много по-дълбоко изкуство, изкуството, което позволява да се чете не само в тялото, но и в сърцето.
— Ах, чудесно изкуство, ваше величество. Жалко, че кралете не го изучават. И какво, стигнахте ли до някакъв резултат?
— Да.
— Какъв?
— Какъвто се надявах, затова донесох на ваше величество лекарство, което ще излекува и тялото, и духа му.
Шарл потрепери. Помисли си, че майка му е сметнала, че живее твърде дълго, и е решила да довърши съзнателно това, което бе започнала неволно.
— И къде е това лекарство? — запита той, повдигайки се на лакът, загледан в майка си.
— То е в самата болест — отговори Катерина.
— Е, и къде е болестта?
— Слушайте, синко — каза Катерина, — чували ли сте някога да казват, че има тайни врагове, чието отмъщение убива от разстояние жертвата?
— Със стомана или отрова? — запита Шарл, без да изпуска нито за миг невъзмутимото лице на майка си.
— Не, с други средства, по-сигурни и по-страшни — каза Катерина.
— Изяснете се.
— Синко — запита флорентинката — вярвате ли в заклинания и магии?
Шарл прикри една недоверчива и презрителна усмивка.
— Много — каза той.
— Е, добре — оживи се Катерина, — те са причина за вашите страдания. Един враг на ваше величество, който не се е осмелил да ви нападне лице с лице, тайно е действал в мрака. Той е провел срещу ваше величество заговор, много по-страшен, защото в него няма съучастници и защото тайнствените му нишки остават неуловими.
— Е, дявол да го вземе, стига! — разбунтува се Шарл, възмутен от толкова коварство.
— Помъчете се, синко, да си спомните някои проекти за бягство, които трябваше да осигурят безнаказаност на убиеца.
— Убиеца — извика Шарл, — убиеца ли, казвате? Значи, са се опитали да ме убият, майко?
Катерина скри лицемерно очи под сбръчканите си клепачи.
— Да, синко. Вие може би се съмнявате в това, но аз съм сигурна.
— Никога не се съмнявам в това, което вие ми казвате — отговори горчиво кралят. — И как са се опитали да ме убият? Любопитен съм да узная.
— С магия, синко.
— Изяснете се, ваше величество — каза Шарл, толкова отвратен, че се задоволи само с ролята на наблюдател.
— Ако престъпникът, когото искам да ви открия и когото ваше величество вече е открил дълбоко в сърцето си… залагайки всичко на своите козни, сигурен в успеха, бе съумял да се измъкне, може би никой не би проникнал в страданията на ваше величество. Но за щастие вашият брат бди над вас.
— Кой брат?
— Вашият брат д’Алансон.
— Ах, да, вярно. Винаги забравям, че имам брат — прошепна Шарл с горчив смях. — Та какво казвате, ваше величество?
— Че за щастие той открил материалната част от заговора срещу ваше величество. Но докато той, неопитно дете, търсеше следите на обикновен заговор, доказателство за младежки увлечения, аз търсех уликите на много по-сериозно престъпление. Защото познавам на какво е способен виновникът.
— Майко, вие като че ли говорите за наварския крал — каза Шарл, желаейки да види докъде би могло да стигне това флорентинско притворство.
Катерина наведе лицемерно очи.
— Струва ми се, че заповядах да го затворят във Венсен заради въпросния проект за бягство — продължи кралят, — да не би да е още по-виновен, отколкото предполагам?
— Чувствувате ли треска, която ви разяжда? — запита Катерина.
— Да, ваше величество — смръщи вежди Шарл.
— Чувствувате ли палеща топлина, която изгаря сърцето и вътрешностите ви?
— Да, ваше величество — отговори Шарл, помръквайки все повече и повече.
— А остри болки в главата, които преминават през очите и достигат до мозъка като стрели?
— Да, да, ваше величество, о, точно това чувствувам! Вие чудесно описвате моята болест.
— Това е толкова просто — каза флорентинката, — погледнете.
И тя измъкна от дрехата си един предмет и го показа на краля. Това беше статуетка от жълт восък, висока близо шест пръста. Тя беше облечена с позлатена восъчна рокля и с кралска мантия, също от восък.
— Е, добре — запита Шарл, — каква е тази статуетка?
— Вижте какво има на главата си — каза Катерина.
— Корона.
— А в сърцето?
— Игла.
— Е, ваше величество, познавате ли се?
— Себе си?
— Да, себе си. С вашата корона и с вашата мантия.
— И кой е направил статуетката? — запита Шарл, когото тази комедия започваше да уморява. — Сигурно наварският крал?
— Не, ваше величество.
— Не!… Тогава вече нищо не разбирам.
— Казвам не, защото ваше величество би могъл да приеме отговора ми в буквалния смисъл. Бих казала да на ваше величество, ако бяхте ме запитали иначе.
Шарл не отговори. Опитваше се да проникне в тази тъмна душа, която се затваряше непрестанно пред него точно когато му се струваше, че вече започва да чете в нея.
— Ваше величество — продължи Катерина, — тази статуетка е била намерена благодарение на грижите на вашия главен прокурор Лагел в квартирата на човека, който в деня на лова със соколи пазеше коня, приготвен за наварския крал.
— Граф дьо Ла Мол?
— У него. И ако обичате, погледнете пак тази стоманена игла, която пронизва сърцето. Виждате ли една буква на забоденото листче?
— Виждам буквата „м“ — каза Шарл.
— Ще рече мъртъв, това е магическата формула, ваше величество. Убиецът написва така своето желание върху раната, която издълбава. Ако искаше да ви порази лудост, както херцог дьо Бретан стори с Шарл VI, щеше да забие иглата в главата и да напише буквата „л“ вместо „м“.
— Значи, според вас, ваше величество, Ла Мол иска моята смърт?
