— А — каза Ла Мол, — значи, той взема с двете си ръце.
— И ти ли му плати?
— Дадох му сто екю.
— Толкова по-добре, че нашият тъмничар е мошеник.
— Явно, че с пари ще можем да направим каквото си искаме, а да се надяваме, че ще се сдобием с пари.
— Ясно ли ти е какво ни се е случило?
— Напълно. Предали са ни.
— Кой?
— Този отвратителен херцог д’Алансон. Не случайно ми се искаше да му извия врата.
— Мислиш ли, че положението ни е сериозно?
— Изглежда.
— Може би ще има и… изтезания.
— Не крия, че и аз си помислих за това.
— Какво ще кажеш, ако работата стигне дотам?
— А ти?
— Аз ще мълча — отговори Ла Мол, изчервявайки се като трескав.
— Ще мълчиш? — извика Коконас.
— Да, ако ми стигнат силите.
— Аз пък — каза Коконас, — ако постъпят така подло с мен, ще кажа някои неща.
— Какви например? — запита бързо Ла Мол.
— О, бъди спокоен. Такива неща, които ще смутят за известно време съня на херцог д’Алансон.
Ла Мол се готвеше да отговори, когато тъмничарят, стреснат от някакъв шум, притича, бутна приятелите всеки в стаята му и затвори вратата.
Глава 55
Восъчната статуетка
Цяла седмица вече Шарл бе прикован в леглото от трескава слабост, прекъсвана от силни пристъпи, които приличаха на епилептични припадъци. По време на тези пристъпи той викаше така страшно понякога, че гвардейците, които бдяха в преддверието, слушаха ужасени, а ехото в стария Лувър, разбуждан от толкова зловещи шумове, ги повтаряше. След пристъпите, смазан от умора, с угаснали очи, кралят се отпускаше в ръцете на дойката си и изпадаше в меланхолия, изпълнена с презрение и ужас.
Да се каже какво чувстваха поотделно майката и синът, без да споделят усещанията си, защото те не се търсеха, а се избягваха, да се каже какви зловещи мисли пъплеха в сърцето на Катерина Медичи и херцог д’Алансон, би значело да опишем отвратителния гмеж в дъното на змийско гнездо. Анри беше затворен в стаята си и съгласно неговата молба към Шарл никой нямаше разрешение да го вижда, дори Маргьорит. В очите на всички това беше пълно изпадане в немилост. Катерина и д’Алансон си отдъхнаха, мислейки го за загубен, а Анри пиеше и ядеше по-спокойно, като се надяваше, че са го забравили.
В двора никой не подозираше причината за болестта на краля. Метр Амброаз Паре и неговият колега Мазий бяха установили възпаление на стомаха, заблуждавайки се за причината по резултата. Те му бяха предписали лека диета, която само можеше да подпомогне питието на Рьоне, което Шарл приемаше три пъти дневно от ръката на своята дойка, и съставляваше главната му храна.
Ла Мол и Коконас бяха във Венсен, охранявани най-строго. Маргьорит и херцогиня дьо Невер десет пъти се опитаха да се доберат до тях или поне да им изпратят бележка, но безуспешно.
Една сутрин след безкрайните промени на влошаване и подобрение Шарл се почувствува по-добре и разреши както обикновено дворът да присъства на утринното ставане, макар че отдавна не бе приемал. Разтвориха широко вратите и по бледите бузи, по пожълтялото като слонова кост чело, по трескавия блясък в очите, хлътнали и заобиколени с тъмни кръгове, се виждаше какви страшни поражения бе нанесла на младия монарх неизвестната болест.
Кралската стая скоро се изпълни с любопитни, заинтригувани придворни.
Катерина, д’Алансон и Маргьорит бяха предупредени, че кралят приема.
Тримата дойдоха един след друг. Катерина спокойна, д’Алансон усмихнат, Маргьорит съкрушена.
Катерина седна до възглавницата на сина си, без да забележи погледа, с който той я посрещна.
Херцог д’Алансон остана прав при краката му.
Маргьорит се облегна на една масичка и като видя бледото чело, отслабналото лице и хлътналите очи на брат си, не можа да сдържи една въздишка и една сълза.
Шарл, на когото нищо не убягваше, видя сълзата, чу въздишката и кимна незабележимо на Маргьорит.
Това кимване, колкото и незабележимо да бе, проясни лицето на клетата наварска кралица, на която Анри не бе имал време, а може би и не беше желал да съобщи нищо.
Тя се страхуваше за мъжа си, трепереше за любимия си.
За себе си не се страхуваше, познаваше твърде добре Ла Мол и знаеше, че може да разчита на него.
— Е, скъпи синко — запита Катерина, — как сте?
— По-добре, майко, по-добре.
— А какво казват вашите лекари?
— Моите лекари? О, те са велики лекари, майко — избухна в смях Шарл — и аз изпитвам върховно удоволствие, признавам, като обсъждат болестта ми. Дойке, дай ми да пия.
Дойката донесе на Шарл чаша от неговото питие.
— И какви лекарства ти дават, синко?
— О, ваше величество, кой разбира нещо от техните лекарства! — отговори кралят и изгълта жадно питието.
— На брат ми му трябва — каза Франсоа — да стане, да излезе на слънце; а и ловът, който той толкова обича, би могъл също да му подейства добре.
— Да — каза Шарл с неизразима усмивка, — макар че последният лов ми се отрази много зле.
Шарл произнесе тези думи така странно, че разговорът, в който присъстващите не се бяха намесили с нито една дума, изведнъж замря. После той кимна с глава, придворните разбраха, че приемът е завършени се оттеглиха един, след друг.
Д’Алансон понечи да се приближи до брат си, но някакво особено чувство го възпря. Той се поклони и излезе.
Маргьорит улови бързо измършавялата ръка на брат си, стисна я, целуна я и също си отиде.
— Моя добра Марго! — прошепна Шарл.
Единствена Катерина не напусна сина си. Оставайки насаме с нея, Шарл се отдръпна към стената със същото чувство на ужас, с което човек се отдръпва от змия.
Защото след признанията на Рьоне, а може би много повече поради собствените си самотни размишления Шарл нямаше вече дори щастието да се съмнява.
Той отлично знаеше на кого и на какво щеше да се дължи смъртта му.
Затова, когато Катерина се доближи до леглото му и му протегна ръката си, студена като погледа й, той потрепери, обзет от страх.
— Вие оставате, ваше величество? — каза той.
— Да, синко — отговори Катерина. — Имам да ви казвам важни неща.
— Говорете, ваше величество — каза Шарл, като се отдръпна още повече.
— Ваше величество — каза кралицата, — вие казахте преди малко, че вашите лекари са много учени.
— И пак го повтарям, ваше величество.
— И какво направиха откакто вие сте болен?
— Нищо, вярно е… но ако ги бяхте чули какво говорят… наистина, ваше величество, трябва човек да се разболее, за да чуе такива умни приказки.
— Е, добре, синко, искате ли да ви кажа нещо?
