признателен през целия си живот за това, което направи за мен.
— Дявол да го вземе, имате право, господине, защото, ако знаеха какво съм сторил за вас, аз щях да бъда на вашето място върху дървения уред. Но нямаше да ме щадят така, както аз пощадих вас.
— Но как ти хрумна тази гениална идея?
— Как ли — каза Кабош, обвивайки краката на Коконас с кървави парцали, — узнах, че сте задържан, узнах, че ви съдят, че кралица Катерина желае смъртта ви. Сетих се, че ще ви изтезават и взех предварително мерки.
— След като знаеше какво ще ти се случи?
— Господине — каза Кабош, — вие сте единственият благородник, който ми е подавал ръка. Аз имам памет и сърце, макар че съм палач и може би именно защото съм палач. Ще видите утре как безупречно ще свърша работата си.
— Утре ли? — запита Коконас.
— Разбира се, утре.
— Каква работа?
Кабош изгледа Коконас изумено.
— Как каква работа! Забравихте ли присъдата?
— Ах, да, вярно, присъдата — каза Коконас. — Бях я забравил.
Истината е, че Коконас не беше забравил за присъдата, но въобще не мислеше за това.
Той мислеше за параклиса, за ножа, скрит под плащаницата, за Анриет и за кралицата, за вратата на сакристията и за двата коня, чакащи в края на гората. Той мислеше за свободата, за ездата на чист въздух, за безопасността отвъд границите на Франция.
— Сега — каза Кабош — трябва ловко да ви прехвърлим от дървения кон върху носилката. Не забравяйте, че за всички, дори за моите помощници, краката ви са счупени и при всяко движение трябва да викате.
— Ой — извика Коконас още като видя двамата прислужници да се приближават с носилката.
— Хайде, хайде — каза Кабош, — смелост! Щом отсега се развикахте, какво ще стане след малко?
— Драги Кабош — каза Коконас, — не оставяйте, моля ви се, да ме докосват вашите многоуважавани помощници. Може би те нямат тъй лека ръка като вас.
— Поставете носилката до коня — каза метр Кабош.
Двамата прислужници се подчиниха. Метр Кабош взе Коконас на ръце като дете и го постави върху носилката. Но въпреки всички предпазни мерки Коконас надаваше жестоки викове.
Тогава се появи тъмничарят с фенер.
— В параклиса — каза той.
И носачите тръгнаха, а Коконас за втори път стисна ръката на Кабош.
Първото ръкостискане беше излязло много ползотворно за пиемонтеца, за да му се зловиди второто.
Глава 59
Параклисът
Мрачното шествие прекоси в дълбока тишина двата подвижни моста на кулата и големия двор на замъка, откъдето се влизаше в параклиса, през чиито стъклописи слаба светлина багреше бледите лица на апостолите в червени одежди.
Коконас вдъхваше жадно нощния въздух, макар и пропит с влага от дъжда. Той се вглеждаше в дълбокия мрак и се радваше, че всички обстоятелства са благоприятни за бягството му, както и за бягството на неговия другар.
Необходими му бяха всичката воля, цялото благоразумие и самообладание, за да не скочи от носилката, когато го внесоха в параклиса и той забеляза на мястото на хора, на три крачки от олтара, една безжизнена маса, завита в бял плащ.
Това беше Ла Мол.
Двамата войници, които придружаваха носилката, се спряха отвън.
— Понеже ни оказват тази последна милост да ни съберат още един път — каза Коконас с измъчен глас, — отнесете ме до приятеля ми.
Носачите не бяха получили друга заповед, затова без възражение изпълниха желанието на Коконас.
Ла Мол беше мрачен и блед, облегнал глава на мраморната стена. Черните му коси, облени в пот, придаващи на лицето му цвета на слонова кост, сякаш бяха се вкаменили, след като са настръхнали.
Ключарят махна с ръка и двамата прислужници се отдалечиха, за да извикат свещеника, както бе пожелал Коконас. Това беше условният знак.
Коконас ги проследи с неспокоен поглед. Но не само неговите очи бяха жадно вперени в тях. Едва изчезнаха носачите, две жени изскочиха иззад олтара и се спуснаха към мястото на хора, а техният радостен трепет се предаде сякаш на въздуха като топъл повей пред буря.
Маргьорит се спусна към Ла Мол и го притисна в обятията си.
Ла Мол нададе страшен вик — вика, който беше чул Коконас в килията си и при който едва не бе полудял.
— Боже мой, какво се е случило, Ла Мол? — отстъпи ужасена Маргьорит.
Ла Мол простена дълбоко и скри с ръце очите си, сякаш за да не вижда Маргьорит.
Тя се изплаши повече от това безмълвие и от този жест, отколкото от болезнения стон на Ла Мол.
— О — извика тя, — какво ти е? Ти си цял в кръв! Коконас, който се беше спуснал към олтара, бе грабнал камата и бе прегърнал вече Анриет, се извърна.
— Стани — каза Маргьорит, — стани, моля те! Нали виждаш, настъпи моментът!
Ужасяващо трагична усмивка заигра по бледите устни на Ла Мол, който сякаш вече нямаше да може да се усмихва.
— Скъпа кралице — каза младият мъж, — вие сте си правели сметките без Катерина, следователно, без да предвидите едно престъпление. Мен ме изтезаваха, костите ми са строшени. Цялото ми тяло е рана. И движението, което правя в този миг, за да притисна устни до челото ви, ми причинява болки, по-ужасни от самата смърт.
И той, пребледнял от усилието, притисна устни до челото на кралицата.
— Изтезанието ли! — извика Коконас. — Мен също ме изтезаваха. Нима палачът не направи за теб това, което направи за мен?
И Коконас разказа всичко.
— Ах — каза Ла Мол, — това е обяснимо. Ти му подаде ръка, когато бяхме при него. Аз забравих, че всички хора са братя, проявих надменност и бог ме наказа за моята гордост. Хвала на бога.
И Ла Мол скръсти ръце.
Коконас и двете жени се спогледаха с неизразим ужас.
— Хайде, побързайте — подкани ги тъмничарят, който бе отишъл до вратата да се ослуша и пак се върна. — Хайде, не губете време, любезни граф дьо Коконас! Промушете ме с камата, както подобава на достоен благородник, защото те всеки момент могат да дойдат.
Маргьорит, коленичила до Ла Мол, напомняше мраморна статуя, склонила глава над нечий гроб.
— Хайде, приятелю, смело! — каза Коконас. — Аз съм силен! Ще те отнеса, ще те кача на коня, ще те взема пред мен дори, ако не можеш да се държиш на седлото, но да побързаме, да побързаме! Чуваш какво казва този добър човек. Става дума за твоя живот.
Ла Мол направи нечовешко, върховно усилие.
— Вярно — каза той, — става дума за твоя живот!
И се опита да се привдигне. Анибал го улови под мишниците и го изправи. Ла Мол само глухо изстена. Но когато Коконас го пусна и отиде при тъмничаря и клетникът остана, поддържан само от двете жени, краката му се огънаха и въпреки усилията на обляната в сълзи Маргьорит той се свлече като безжизнена маса и сърцераздирателният вик, който не можа да сдържи, отекна в параклиса, а злокобното му ехо дълго трептя под сводовете.
— Виждате — каза Ла Мол отчаяно, — сама виждате, моя кралице, оставете ме, напуснете ме, да се
