дължи установяването на истината.
Но вместо да го ободри, това обещание сякаш още повече смаза Рьоне и той отговори само с дълбока въздишка.
Глава 58
Изтезанието
Чак след като заведоха Коконас в новата килия и затвориха вратата зад него, останал сам, без да го поддържа желанието за борба срещу съдиите и гневът срещу Рьоне, той се отдаде на тъжни размишления.
— Струва ми се — каза той, — че работата взема лош обрат и че е време да се върви в параклиса. Ненавиждам смъртните присъди. Най-вече ненавиждам смъртните присъди, произнесени при затворени врата, в крепост, пред такива грозни физиономии, каквито ни обграждаха. Съвсем сериозно искат да ни отрежат главите. Хм, хм… Пак ще повторя, време е да се върви в параклиса.
Тези думи, произнесени полугласно, бяха последвани от мълчание, нарушено от глух, сподавен, зловещ вик, в който нямаше нищо човешко. Този вик сякаш прониза дебелата стена и отекна в железните решетки.
Коконас неволно потръпна. А беше толкова храбър, че смелостта му беше нещо като инстинкта на дивите животни. Той остана неподвижен, заслушан в посоката, откъдето идваше стонът, без да може да повярва, че го издава човешко същество, стори му се по-скоро като виене на вятъра в дърветата, като някой от хилядите нощни гласове, които сякаш слизат и се изкачват между двата непознати свята, между които се върти нашият свят. Внезапно втори стон, по-болезнен, по-дълбок, по-сърцераздирателен, отколкото първият, достигна до Коконас и този път той не само различи в него човешки глас, но му се стори, че позна глава на Ла Мол.
При този глас пиемонтецът забрави, че е затворен зад две врати, три решетки и стена, дебела дванадесет стъпки. Той се хвърли с цялата си тежест срещу стената, сякаш да я събори и да полети на помощ на жертвата, като викаше:
— Кого убиват тук?
Но се блъсна в стената, за която не бе помислил, и се строполи върху една каменна пейка. Това беше всичко.
— О, те го убиха! — прошепна той. — Това е отвратително. Но тук няма с какво да се защищаваш. С нищо, няма оръжие.
И той протегна ръце.
— Ах, ето една желязна халка! — извика Коконас. — Ще я изтръгна и тежко на този, който се приближи до мен!
Той скочи, улови желязната халка и я дръпна така силно още от първия път, че явно беше — с още едно-две усилия щеше да я изтръгне.
Но внезапно вратата се отвори и два факела осветиха килията.
— Елате, господине — каза същият гърлен глас, който вече му бе станал така неприятен и който три етажа по-долу не беше придобил липсващото му очарование. — Елате, господине, съдът ви чака.
— Добре — каза Коконас, като пусна халката. — Трябва да чуя присъдата си, нали?
— Да, господине.
— Слава богу, да вървим! — каза той.
И последва пристава, който вървеше пред него с отмерена стъпка, държейки черната си пръчица.
Въпреки удоволствието, което бе проявил в първия момент, Коконас неспокойно се огледа на всички страни.
— О — прошепна той, — не виждам моя почтен тъмничар. Признавам, че ми липсва.
Влязоха в залата, която току-що бяха напуснали съдиите и където стоеше прав само един човек. Коконас позна в него главния прокурор, който по време на съдебното заседание взе неведнъж думата, и то винаги с неприкрита неприязън.
Действително именно на него Катерина, с писма и устно, бе поверила специално този процес.
Една вдигната завеса разкриваше дъното на тази зала, потънала в мрак, но осветената й част беше толкова зловеща, че Коконас почувствува как краката му се подкосяват, и възкликна:
— О, боже мой!
Не без причина бе надал този ужасен вик. Зрелището наистина беше зловещо. Завесата, скриваща залата по време на разпита, сега беше вдигната и залата приличаше на преддверието на ада.
На преден план се виждаше дървен уред с въжета, макари и други принадлежности за изтезание. Малко по-нататък жарава хвърляше червеникавите си отблясъци по заобикалящите предмети и придаваше още по-мрачен вид на хората, които се намираха пред Коконас. До една от колоните, поддържащи свода, стоеше прав, неподвижен като статуя човек с въже в ръка.
Би могло да се каже, че е изваян от същия камък като колоната, на която се опираше. Между железните халки по стените над каменните пейки висяха вериги и проблясваха остриета.
— О — прошепна Коконас, — залата за изтезания е напълно готова и като че ли чака само жертвата! Какво ли означава това?
— На колене, Марк-Анибал дьо Коконас — произнесе един глас, при който благородникът вдигна глава. — На колене, за да изслушате присъдата.
Срещу подобни покани цялото същество на Коконас инстинктивно въставаше.
Но тъкмо когато се канеше да реагира, двама души натиснаха раменете му така неочаквано и толкова силно, че той падна на колене на каменния под.
Гласът продължи:
— „Присъда, произнесена от съда, заседаващ в кулата Венсен, срещу Марк-Анибал дьо Коконас, обвинен и уличен в престъпление срещу кралска особа, в опит за отравяне, заклинание и магия срещу личността на краля, в заговор срещу сигурността на държавата, както и в това, че е увлякъл с гибелните си съвети един принц с кралска кръв към бунт…“
При всяко от тези обвинения Коконас клатеше глава в такт като непослушните ученици. Съдията продължи:
— „Вследствие на което гореспоменатият Марк-Анибал дьо Коконас се отвежда в затвора на площад Сен-Жан-ан-Грев, за да бъде обезглавен. Имуществата му ще бъдат конфискувани, горите му изсечени на височина шест стъпки, замъците му разрушени и на мястото ще бъде поставен стълб с медна табелка, на която ще бъде означено престъплението и наказанието…“
— Що се отнася до главата ми — каза Коконас, — вярвам, че ще я отрежете, защото е във Франция и си го е заслужила. Но за високостволите ми гори и за замъците, съмнявам се, че всичките триони и всичките кирки на това толкова християнско кралство ще успеят да ги побутнат.
— Тихо — каза съдията и продължи: — „Освен това гореспоменатият Коконас…“
— Как — прекъсна го Коконас, — нима и след обезглавяването има нещо? О, това вече е прекалено!
— Не, господине — отговори съдията, — преди… — И той продължи: — „Освен това гореспоменатият Коконас преди изпълнение на присъдата ще бъде подложен на изтезание с шест клина…“
Коконас скочи и хвърли към съдията искрящ поглед.
— И защо? — извика той, не намирайки други думи освен този наивен въпрос, за да изрази безбройните мисли, изникнали в ума му.
Наистина това изтезание унищожаваше всичките надежди на Коконас: щяха да го отведат в параклиса след изтезанието. А от такова изтезание нерядко се умираше. И умираше по-сигурно по-смелият и по- силният, защото признанието се считаше за подлост. А щом обвиняемият не признаваше, изтезанието продължаваше и не само продължаваше, а ставаше още по-жестоко.
Съдията изобщо не отговори на Коконас, тъй като продължението на присъдата беше достатъчен отговор, и той зачете:
— „…за да го принуди да признае имената на съучастниците си, на заговорниците и на подробностите на заговора.“
— Дявол да го вземе — извика Коконас, — ето какво се казва низост! Ето какво се казва низост и дори
